— Ръцете горе, така че да ги виждам — заповяда ченгето.
Ланг беше готов да се обзаложи, че полицаят няма да натисне спусъка, освен ако не е принуден. Нямаше намерение да позволи да го арестуват, ако можеше да го избегне, без да нанесе сериозни наранявания на младия мъж. Докато докажеха, че е невинен, следата, по която беше тръгнал, щеше да изстине. Освен това имаше опит с наказателната правосъдна система и знаеше колко мудно действа. Ланг прокара пръсти по богато украсената рамка, докато полицаят се приближаваше и посягаше към закачените отзад на колана му белезници.
— Казах, и двете ръце…
Ланг пое дълбоко въздух, премести тежестта си и вдигна крак. Пистолетът изхвърча от ръката на ченгето и изтрака на пода. Полицаят се обърна, за да го вземе, и Ланг му нахлузи рамката, приковавайки ръцете до тялото му. Ченгето не можеше да направи нищо, освен да гледа гневно.
— Повярвайте — каза Ланг и се отправи към изхода, — нямам нищо общо с това и повече от всичко бих искал да остана и да го докажа.
По изражението на ченгето личеше, че не му вярва.
Ланг чу пулсиращите сирени, използвани от полицията в цяла Европа, които му напомниха за филма „Дневникът на Ани Франк“. Сякаш от Гестапо идваха за него. Ако го хванеха, нямаше да го изпратят в Аушвиц, но със сигурност щеше да отиде на място, оградено с бодлива тел, където те спокойно можеха да го намерят и премахнат.
Той излезе навън и тръгна, устоявайки на импулсивното си желание да побегне колкото му държат краката. Измина две преки, когато осъзна, че е забравил чадъра си.
6.
Лондон, Сейнт Джеймс
Десет минути по-късно
В „Стафърд“ го чакаше бележка. „Отивам да пазарувам. Обяд в «Пойнт де Тур». Чай тук в 16:00 часа. Герта“
Към листчето беше прикрепена статия, изрязана от списание, която го информираше, че „Пойнт де Тур“ е един от новите лондонски ресторанти и се намира от южната страна на Тауър Бридж. Френска кухня, много звезди. Скъп. Той реши, че няма да е разумно да чака Герта, и събра багажа си. Чувстваше се виновен, но за нея нямаше място в плановете му. Бяха го натопили, убивайки Дженсън, и бяха повикали ченгетата, за да го арестуват на местопрестъплението.
Всички органи на реда в Европа и в Съединените щати щяха да имат причина да го издирват, след като снемеха отпечатъците му от чадъра и го проследяха до „Фортнъм енд Мейсън“. Представянето му за съпруг нямаше да е достатъчно прикритие, когато младото ченге опишеше външния му вид пред полицейски художник, който щеше да нарисува лицето на Хайнрих Шнелер.
Разпространени чрез Интерпол, отпечатъците му щяха окончателно да разобличат хер Шнелер.
Ланг прибра в джоба си парите, които Герта беше оставила в сейфа на хотелската стая, написа й бележка, че е неадекватен, и излезе.
Той прекоси Мол, отиде в парка „Сейнт Джеймс“ и прекара няколко минути там, преструвайки се, че гледа птиците на остров Дък. Никой не прояви интерес към него, нито към патиците. Ланг тръгна и мина по Уайтхол, края на дребния кафяв чакъл на парадния плац на Конната гвардия и фасадата на Банкетната зала, където се провеждаха кралските гуляи. Принц Чарлс I беше обезглавен точно там. Ланг обаче не се интересуваше от историята, а дали някой го следи.
Разбира се, фактът, че не ги виждаше, не означаваше, че „те“ не са там. Оценяваше тяхната изобретателност. Убиецът на Дженсън можеше да го премахне в сенките на магазина. В град с по-малко убийства годишно например от Монтгомъри, Алабама, смъртта на търговеца на антики би повдигнал повече въпроси. И „те“ бяха направили така, че Ланг да бъде издирван като виновника.
Той подозираше, че ако ченгетата го заловяха, „те“ щяха да знаят къде да го намерят. Престъпна организация с членове в Америка и Европа със сигурност имаше достъп до полицейска информация и затворите, където биха го изпратили. И какво щеше да прави тогава? Кой щеше да повярва на заподозрян в две убийства, който бръщолеви несвързано за международни конспирации и тайни, скрити в картини?
Ланг се наведе, престори се, че завързва обувката си, и крадешком погледна назад. Група японци бъбреха с чуруликащи като птици гласове и спираха да снимат всичко, което видеха. Той ги изпревари и зави надясно, като се надяваше да се скрие сред уличното движение, гълъбите и разхождащите се тълпи на площад Трафалгар Скуеър.
Поне имаше едно предимство, колкото и малко да беше. „Те“ не знаеха за окървавеното листче с името на компанията, по всяка вероятност продала картината. Бяха убили Дженсън, за да потулят информация, която бяха пропуснали да забележат.