Над метростанцията на Чаринг Крос се издигаха огромен търговски център и административна сграда. Ланг спря до телефонен автомат. Безличната стоманена будка беше почти същата като онези в Съединените щати. Повечето стари червени телефонни кабини отдавна се бяха превърнали в украса на баровете в Съединените щати. Поне там беше единственото място, където ги виждаше. За разлика от американските телефонни будки, указателят все още беше прикрепен на мястото си. Ланг намери номера и го набра, без да изпуска от поглед малката чанта с вещите си, която беше взел от хотела.
Когато краткият разговор приключи, през облаците се беше показало анемично слънце, по-скоро за красота, отколкото затоплящо.
Ланг затвори и продължи по Странд, докато стигна до Темпъл Бар Мемориал, железен грифон, който отбелязваше мястото, където централен Лондон се сливаше с Уестминстър. Там Странд се превръщаше във Флийт стрийт, бившият център на лондонските издатели на вестници.
Ланг не отиде заради вестниците. Пък и без това пресата отдавна се беше изнесла в предградията заради по-краткото ежедневно пътуване, по-ниските наеми и по-скромните искания за заплати от страна на синдикатите.
Той се обърна за последен път и свърна в тясната уличка Мидъл Темпъл Лейн. Оттам един още по-уединен обиколен път водеше до малък парк, обграден от сградите на Темпъл Бар, където се намираха канторите на почти всички лондонски адвокати.
Ланг остави паметта да го води нагоре по мраморното стълбище, изтъркано през вековете от стъпките на клиентите, готови да се разделят с парите си, за да намерят справедливост и възмездие. На остъклената до половината врата на площадката със златисти букви пишеше „Джейкъб Анулевич, адвокат“.
Чакалнята беше занемарена. Два стола, тапицирани в пъстър кретон, популярен през четиридесетте години на двадесетия век и износен до неузнаваемост, бяха отрупани с книжа. По издрасканата маса бяха разхвърляни папки. Бюрото на секретарката беше учудващо подредено. Олющеният му фурнир се виждаше под големия компютърен монитор, единственият знак за двадесет и първото столетие.
Дори да имаше секретарка, тя явно беше освободена, докато траеше посещението на Ланг.
— Райли!
На прага на вътрешния кабинет застана по-възрастен от него мъж с черна тога, колосано бяло жабо на гърдите и къса бяла перука на плешивата глава, същинско птиче гнездо върху скала.
— Джейкъб! — Ланг остави чантата си, за да отвърне на мечешката му прегръдка. — Кога се включи във възстановката на Гилбърт и Съливан?
Анулевич отстъпи назад и му позволи да си поеме дъх.
— Все същият умник!
— А ти все още защитаваш незащитимото. Защо си се издокарал с този костюм? Мислех, че го обличаш само в съда или за да се маскираш за честването на Деня на заговора срещу английския парламент през 1605 година.
— Къде мислиш, че бях, преди да се обадиш? В клуб „Мейфеър“.
— Само ако вече не са толкова строги с изискванията за членство.
Джейкъб покани Ланг в малкия си кабинет, където миришеше на тютюн от лула от корен на изтравниче. Пепелникът беше пълен.
— Едва ли — равнодушно отбеляза той. — Все още не приемат жени, евреи и членове на Парламента от лейбъристката партия. И трябва да представиш препоръки най-малко от петима членове, двама от които мъртви.
Кабинетът на Джейкъб беше разхвърлян като чакалнята. Той вдигна купчина папки, погледна отдолу, остави я и взе друга. Този път откри малка дървена кутия, в която сложи перуката си.
— Клубове. Все още е трудно да бъдеш един от избраниците на Йехова сред не евреите.
Ланг премести книжата от стола и седна върху тапицерията от изкуствена кожа.
— Като гледам талията ти, напоследък не си преживявал погроми. Доколкото разбирам, все още си далеч от Обетованата земя по свой избор.
Джейкъб беше син на оцелели от холокоста полски евреи и като дете беше заведен в Израел. По-късно беше имигрирал в Англия и бе станал британски поданик. Това не го лиши от израелското му гражданство и го направи идеален кандидат да стане един от агентите под прикритие на Мосад, живеещи в приятелски или вражески страни. Ако историята беше научила евреите на нещо, това беше несигурността на съюзите с „гоя“. Ето защо те шпионираха еднакво безпристрастно и приятели, и врагове.
Задачата на Джейкъб беше да наблюдава арабските дипломати в Лондон и да предава на шефовете си откъслечната информация, от която са изтъкани гоблените на международните афери. Понякога сведенията се предаваха на разузнавателната общност на Съединените щати, където нямаше иракско, иранско и либерийско посолства, които да шпионират.