— Не е случайно съвпадение. Нито четирите триъгълника.
Ланг го погледна съсредоточено.
— Нещо като Малтийския кръст. — Джейкъб посочи. — Навсякъде са около теб.
Ланг се обърна и видя кръстове, издълбани на еднакви разстояния в стените. Столетията почти ги бяха заличили и той не ги беше забелязал дотогава.
Челюстта му увисна.
— Не разбирам.
Джейкъб се приближи до стената и прокара пръсти по един от кръстовете, оградени в кръгове.
— Тази църква е тамплиерска, една от останалите само две или три в света, които не са били разрушени, оставени да рухнат или коренно променени. Струва ми се логично схемата да има нещо общо с тях.
— Невъзможно! — възрази Ланг. — Тамплиерите са били войнствени монаси, положили клетва да бранят поклонниците в Свещената земя от мюсюлманите. Орденът е разпуснат с папска була през четиринадесети век.
Джейкъб сви устни.
— Невъзможно или не, пред очите ти е символът, същият като в ръката ти.
Историята започваше да звучи като пътуване във времето в лош научнофантастичен филм. Още малко, и Ланг щеше да научи, че Ричард Лъвското сърце го иска мъртъв.
— Защо монашески орден отпреди седем-осемстотин години ще се интересува от някаква картина? И ако все още съществуват, те са свещен орден, а не шайка убийци. Няма логика във всичко това.
Джейкъб поклати глава.
— Приятелю мой, тъй като съм евреин, аз не се интересувам много от християнските свещени ордени. Твърде много от тях са служили на своята религия, като са убивали изповядващите моята. Имам обаче приятел, който може би знае отговора. Професор по средновековна история в „Крайст Чърч“ в Оксфорд. Градът се намира на един час път с влак.
— Страхотно. Само че предпочитам да стоя далеч от гарите. Сигурен съм, че полицията ги наблюдава.
Джейкъб отново почеса брадата си.
— Довечера ще му се обадя. Ще му кажа, че ще отидеш при него. Пренощувай при мен и утре може да вземеш колата ми. Да се надяваме, че няма да се появи друг камион, който да иска да те прегази. Може би когато се върнеш, ще имам информация от „Ешелон“.
Докато се връщаха в кабинета, Ланг забеляза на пейката мъж, който четеше лондонски вестник. Заглавието гласеше „Убийство в Уест Енд“. Ланг не можеше да бъде сигурен от това разстояние, но му се стори, че позна собствената си снимка от служебното му досие в Агенцията.
7.
Уестминстър 16:50 ч.
Следобедното слънце обагряше сивите води на Темза в оранжеви оттенъци, поне онази част от реката, която инспектор Дилън Фицуилям виждаше от кабинета си на шестия етаж в Скотланд Ярд. Той стоя пред прозореца още една минута и после се върна при книжата на бюрото си.
След четири години в отдела за издирване на бегълци в столичната полиция той напълно съзнаваше колко малка е вероятността да услужи на онзи американец. Как му беше името? Да, Морс от полицията в Атланта. Ченгетата в Лондон имаха достатъчно работа и без да издирват престъпник, който се беше изплъзнал през рехавите пръсти на янките.
Убиецът на търговеца на антики в Уест Енд. Полицаят почти го беше заловил на местопрестъплението. Защо не бе прерязал и неговото гърло? Описанието, което уплашеният млад полицай беше дал на художника, съвпадаше със снимката в международния компютърен файл с бегълци, издирвани в целия свят, ако се пренебрегнеха мустаците и пълните бузи.
Компютрите изясняваха нещата. Фицуилям нямаше да познае мъжа с маскировката, която му придаваше вид на по-стар и пълен. Дегизировката беше професионална. Каквато би трябвало да бъде, както се оказа. Според информацията, пристигнала от Щатите, човекът беше бивш служител на ЦРУ, американският еквивалент на МИ6. Инспекторът не знаеше кое е по-изненадващо. Дали фактът, че беглецът е бивш разузнавач, или че ЦРУ бяха признали това. Беше ужасно смущаващо да разбереш, че някой от колегите ти се е побъркал и е убил двама души без очевидна причина. Райли наистина вече не беше един от тях.
Компютрите. Всъщност Райли все някога щеше да бъде разпознат и със старомодна задълбочена полицейска работа. Фицуилям не искаше да се хвали, но от Вашингтон потвърдиха, че пръстовите отпечатъци върху чадъра са на Райли. Провървя им с чадъра. Оказа се, че е купен същия ден от „Фортнъм енд Мейсън“ и платен с кредитна карта на някой си Хайнрих Шнелер, за когото служителите на „Виза“ не бяха чували. Фицуилям щеше да се придържа към тази информация и тихомълком да се опита да го проследи след уведомяване, че картата е била използвана отново. И да се погрижи всяко ченге на всяко международно летище да има снимка на хер Шнелер с и без проклетите мустаци.