Выбрать главу

Стокуел кимна и напомни на Ланг за куклите, които подаряваха на първите пет хиляди зрители, влезли на стадиона да гледат бейзболен мач.

— Да, Шърман. „Отнесени от вихъра“ и така нататък. Не исках да ви обидя.

— Не ме обидихте. Колкото до тамплиерите…

Професорът вдигна ръка.

— Не съм аз. Имах колега на име Найджъл Уолф. Той много се интересуваше от тамплиерите и превеждаше някакъв текст, написан от един от тях, преди да бъде умъртвен. По всяка вероятност е молил Господ за милост, изповядвал е греховете си, разкайвал се е и е писал за всичките останали безсмислици на средновековната църква.

— И на днешните католици.

Челюстта на Стокуел се отпусна и очилата се плъзнаха до върха на носа му.

— О, боже, не исках да кажа…

Ланг се усмихна, уверявайки го, че също не е привърженик на католическата църква.

— Казахте, че бил ваш колега.

Професорът въздъхна тежко.

— Точно така, в минало време. Клетият Уолф вече не е сред нас. Беше прекрасен човек. Страхотно играеше вист. Голяма трагедия!

Ланг усети ледени тръпки, предизвикани не изцяло от течението, от което се беше оплакал Стокуел.

— Предполагам, че господин Уолф…

Професорът кихна и отново направи номера с носната кърпа.

— Доктор Уолф.

— Не е починал от естествена смърт, нали?

Стокуел се втренчи в него и свъси вежди, същински съвкупяващи се гъсеници.

— Защо мислите така?

— Попитах как е умрял доктор Уолф. Вероятно при нещастен случай?

— Да. Вероятно сте чел за това или сте гледал по телевизията.

— Убеден съм, че е така.

Професорът се обърна и се загледа през единствения прозорец в тесния кабинет. На лицето му се изписа копнеж, сякаш искаше да излезе навън и да играе.

— Казаха, че вероятно е забравил да изключи проклетия котлон, след като е направил чай. Експлозията изпотрошила прозорците около целия вътрешен двор.

— Последвал е пожар?

Стокуел успя да откъсне очи от гледката навън.

— Имате изключителна памет, господин…

— Райли.

— Да, Райли. Учудващо е, че помните от вестник или телевизия факти отпреди няколко месеца.

Ланг се наведе напред и опря ръце на отрупаното с книжа бюро.

— И преводът му за тамплиерите също е изгорял?

Лицето на Стокуел се забули в меланхолия. Загубата на научния труд беше по-тъжна от човешката.

— Опасявам се, че да. Оригиналът, бележките, всичко, с изключение на черновата.

Може би Ланг не беше пътувал до Оксфорд напразно.

— Къде е черновата?

— В университетската библиотека.

— Искате да кажете, че мога да отида в библиотеката и да я прочета?

Стокуел стана и се огледа, сякаш беше забравил къде е паркирал колата си.

— Не съвсем. Аз трябва да я взема. Клетият Уолф ми направи копие. Помоли ме да му помогна. Нямаше да може да редактира превода. Работех върху него, когато той… Е, и без това вече не може да го публикува, нали? Оставих го в моето шкафче в библиотеката. Смятах да го довърша и да го посветя на него. Да тръгваме, а?

Ланг щеше да се изненада, ако професорът не беше облечен във вълнено сако с кожени кръпки на лактите. Стокуел протегна ръка зад вратата и взе вълнено кепе от закачалката. Типичната му академична униформа беше пълна.

Двамата се промъкнаха между велосипедите и после завиха по Кати стрийт. Пред тях се появи внушителната библиотека на Оксфордския университет, построена през четиринадесети век, където се съхраняваха оригиналът на Великата харта на свободите, безброй ръкописи с цветни илюстрации и най-малко по един екземпляр от всяка книга, публикувана във Великобритания.

Стокуел посочи съседната кръгла сграда, образец на италианската барокова архитектура, със заострени пиластри, украсени със спираловидни орнаменти прозорци и куполообразен покрив.

— Кабинетът на Радклиф. Читалнята. Ще се срещнем там веднага щом взема превода на Уолф.

Ланг отвори тежка дъбова врата и влезе, като се наведе, за да не удари главата си във високия едва метър шестдесет и пет трегер.

Кабинетът на Радклиф служеше за обща читалня. Покрай две от стените бяха наредени дъбови маси със съвременни пропорции. В покрити с платно витрини в средата бяха изложени по-известните притежания на библиотеката. Светлината едва проникваше през прозорците с матови стъкла, а от тавана мъждукаха слаби лампи. Тишината сякаш беше осезаема, нарушавана само от време на време от прелистване на страница или пиукане на преносим компютър. Присвиването в стомаха го накара да потърси тоалетната. Не можеше да изпусне незабелязано газове на такова място.