На това място разказът издаваше еретическия си източник. Не се осмелявам да го повторя, за да не бъде душата ми осъдена на вечни мъки заради богохулственото произнасяне. Намерих Гийом от Поатие и му разказах какво съм прочел, но не и онази част, която би ме прокълнала завинаги, ако проговорех. Той остана невъзмутим. Заяви, че бръщолевенията на безумец нямат нищо общо с нас и нашия дълг да обичаме и да защитаваме единствения истински Бог. За мое съжаление обаче съвсем не беше така.
Трета глава
1.
Оксфорд
Ланг осъзна, че държи смъртната присъда на Уолф, причината да го убият. Мисълта го накара неспокойно да огледа помещението, преди да продължи да чете. Беше забравил за проблемите с храносмилането си.
Когато приключи, той вече имаше теория за загадката с картината на Никола Пусен. Въпросът беше дали щеше да живее достатъчно дълго, за да я разкрие и да разобличи хората, свързани с нея.
2.
Лондон, Саут Банк
16:30 ч.
Мръсносивите облаци заплашваха с дъжд, докато Ланг си проправи път в уличното движение по Странд, мина по моста „Ватерло“ и стигна до Саут Банк.
Районът беше разположен в завой на реката и всъщност се намираше в източната част на Лондон. Преди Втората световна война районът се състоеше от складове и фабрики. През следващите петдесет години там почти не беше строено, а сега предлагаше високи административни сгради, музикални театри, галерии и жилища за почитателите на съвременния дизайн. Пейзажът беше като във всеки голям американски град.
Ланг подкара към площад „Сейнт Джордж“ — едно от онези кръгови движения, каквито британците изглежда предпочитаха пред светофарите. След като се завъртя два пъти, той успя да мине във външната лента и излезе на Ламбет Роуд. Пред него се появиха двете огромни корабни оръдия на Военния музей.
Ланг намери свободно място за паркиране, изключи двигателя и се вторачи в огледалото за обратно виждане. Като повечето улици и тази беше еднопосочна и му позволяваше ясно да вижда приближаващите се превозни средства. След пет минути разбра, че не са го проследили. Беше сигурен, че никой, освен Джейкъб, Рейчъл и професорът не знае, че е ходил в Оксфорд, но в светлината на онова, което беше научил там, „те“ биха го потърсили точно на това място.
Ланг запали мотора и влезе в закрит паркинг под жилищна сграда. Остави колата на запазеното място на Джейкъб и тръгна към асансьора.
Джейкъб отвори вратата. Още от коридора Ланг усети и друга миризма, освен уханието на лулата му. Рейчъл отново беше в кухнята.
Джейкъб го покани да влезе и нервно огледа коридора.
— Радвам се, че се върна жив и здрав. Стокуел помогна ли ти?
— Да — отвърна Ланг и му даде ключовете от колата, докато прекрачваше прага.
Апартаментът беше пълна противоположност на кабинета на Джейкъб. Мебелите бяха съвременни, от стъкло и хром, и Ланг изпита носталгия по домашния уют. На пластмасовите лавици на едната стена имаше малко книги и няколко модернистични скулптури, вероятно започнали живота си като части на двигател. На другите две стени бяха окачени картини, напомнящи произведенията, които беше видял предния ден. Четвъртата стена беше остъклена. Оттам се виждаше малък балкон и изглед към Темза, който на помръкващата светлина приличаше на „Парламента“ от Моне.
Джейкъб чакаше обяснения, но Ланг попита пръв.
— Какво научи за „Пегас“?
Джейкъб се настани на кожения диван и извади лула от джоба на окъсания си пуловер.
— Доста неща.
Ланг седна и нетърпеливо зачака, докато приятелят му изпълни ритуала да я запали.
— Пегас, разбира се, е крилатият кон от древногръцката митология. Тропнал с копито и от планината Хеликон бликнал извор.
Ланг неспокойно се размърда на мястото си, като се надяваше Джейкъб по-скоро да заговори по същество.
— Нямам представа каква е връзката между митичното животно и търговската компания — призна Джейкъб, — но „Пегас“ е интересна в няколко отношения. Първо…
Той всмукна шумно и престана да рови в лулата с нещо, което приличаше на гвоздей. Ланг потисна импулсивното си желание да изхвърли през прозореца проклетата лула.