Герта имаше достатъчно високо ниво на достъп до секретна информация, за да прочете засекретения файл за персонала, но разрешителното й не притесняваше кибербоговете, които диктуваха времето, необходимо за появата на информацията на екрана. Тя за втори път натисна клавиша ENTER в безрезултатен опит да ускори отговора, като нетърпеливо изруга на родния си език. Търсеният файл изведнъж се появи, сякаш беше произнесла вълшебна дума. Герта го прегледа и запомни някои неща. Записките бяха забранени.
Беше готова да го затвори, когато примигваща червена светлина в долната част на екрана привлече вниманието й. Герта се намръщи и въведе друга парола за достъп.
Някой беше успял да проникне в системата, при това точно в този файл. Невероятно! Пентагонът приличаше на детски картинен ребус в сравнение със сложността на тази мрежа. След десетина минути Герта разбра, че разследването е безсмислено. Случаят беше за компютърните гении на Агенцията, които без обществеността да разбере преди няколко години бяха открили авторите на вирусите „Лъв бъг“ и „Мелиса“, плъзнали из целия свят.
Както и при вирусите, хакерът се беше прокраднал през няколко компютъра на частни лица и компании по земното кълбо, нищо неподозиращи потърпевши жертви на електронен обир. Но който и да беше, „бисквитката“ за обратна информация към Агенцията се беше погрижила той да остави кибердоказателство за влизането и излизането си, часа и датата. Герта видя, че проникването е извършено предишния ден.
Предположи, че хакерът е търсил същата информация, която тя току-що беше отворила. Герта бързо излезе от системата. Нямаше време. Ланг се намираше в много по-голяма опасност, отколкото подозираше.
4.
Лондон, Саут Док
16:45 ч.
— Ченгета? — попита Ланг и посочи кухнята. — Накъде води?
На вратата се потропа с нещо по-тежко от човешка ръка, вероятно с приклад на оръжие.
— До задно стълбище — отвърна Джейкъб. — Искаш ли да се обзаложим, че го пазят?
Рейчъл беше излязла от кухнята и се готвеше да попита какво става, но се отказа. Дългогодишният й брак с Джейкъб я беше научил да не задава много въпроси. Обаче се изуми, че полицията издирва Ланг.
Той се приближи до остъклената врата и я отвори.
— Оттам не можеш да се измъкнеш… — предупреди го Джейкъб.
Ланг излезе на тесния балкон, прехвърли се през металния парапет и се подпря с ръка на стената на сградата. Балконът долу беше същият, макар че до него имаше само три-четири метра, можеше да не го улучи, ако скочеше.
На вратата на апартамента отново се чу тропане, придружено от силни и настойчиви гласове.
— Идвам, идвам! — извика Джейкъб, като гледаше Ланг.
Съседният балкон беше твърде далеч, но ако скочеше…
Ланг нямаше голям избор. Потисна импулсивното си желание да затвори очи, сви мускули и скочи.
Подметката на обувката му се подхлъзна на бетона и Ланг се хвана за железните перила, докато падаше. Тежестта му рязко го дръпна надолу. Имаше усещането, че раменете му ще се измъкнат от ставите. Стори му се, че измина цяла вечност, докато се опитваше да се задържи. Стараеше се да не мисли, че улицата се намира дванадесет етажа под него.
От апартамента се разнесоха припрени гласове. Джейкъб говореше ядосано. Чуха се стъпки. Ченгетата явно бяха стигнали до извода, че Ланг вече не е там, и търсеха другаде.
Навън.
Ланг най-после успя да се вкопчи в едно от отвесните железа и бавно започна да се изтегля нагоре, като внимаваше да не прекърши тънкия метал с деветдесет и петте си килограма.
Докато главата му се изравняваше с бетонния под на балкона, той чу нещо, което го накара да погледне. Някой стоеше на балкона на Джейкъб. Обувките му бяха на нивото на очите на Ланг. Протрити бомбета с цвета на бонбони лакта. Подметките бяха неравномерно протрити. Ланг изпъна ръце и наведе глава, като се надяваше, че ръцете му не се виждат в здрача. Едва ли щяха да го търсят под съседния балкон. Терасата на Джейкъб го скриваше, освен ако някой не се приближеше до самия край и не погледнеше настрани.
— Няма го тук — разнесе се глас. — Сигурни ли сте, че това е апартаментът?
Ланг не разбра думите на отговора, но тонът беше утвърдителен.