Остъклената врата се затвори. Ланг рискува и вдигна глава. Беше сам. Той отново започна да се изтегля нагоре, добра се до перилата и се прехвърли на съседния балкон.
Завесите на прозорците бяха дръпнати, затова не можа да види дали лампите вътре са запалени. Ланг допря ухо до студената повърхност на стъклото. Не се чуваха гласове, нито звуци от телевизор. Или обитателите бяха от малцината, които не гледаха новините на Би Би Си по това време на деня, или в жилището нямаше никого. Той натисна дръжката на вратата. Беше заключена. „Кой заключва балконска врата на дванадесетия етаж? — запита се Ланг и извади кредитна карта от портфейла си. — Някой сериозно страдащ от параноя“ — отговори си той, пъхна картата и натисна резето.
Благодарен, че малцина собственици на домове в Англия имаха огнестрелни оръжия, Ланг влезе сред непрогледен мрак.
Воден от ивицата светлина под вратата на коридора, той протегна ръце, тръгна напред и се блъсна в ниска масичка за кафе, като удари пищялите си толкова силно, че трябваше да прехапе устни, за да не изругае на глас.
Ланг се приближи до вратата точно когато в светлината отдолу се раздвижиха сенки. Изщракването на ключалката едва не го парализира. Докато трескаво се опитваше да измисли къде да се скрие, той си спомни подобно преживяване — катастрофата с кола на тъмен път в Блек Форест.
Ланг направи единственото, за което можа да се сети — зае позиция до пантите, където отварящата се врата временно щеше да го скрие. В следващия миг лампите светнаха и го заслепиха. Щом зрението му се възвърна, той видя жена, която носеше найлонова кошница за пазаруване. Тя се обърна да затвори вратата и също го видя.
Жената отвори широко очи и изпищя. Викът не беше силен и не заглуши строшаването на стъклото, когато кошницата се изплъзна от ръцете й и падна върху масичката.
Ланг се усмихна незаплашително и излезе от скривалището си.
— Извинявайте. Сбъркал съм апартамента. — Той едва не се подхлъзна на нещо, което изхрущя под краката му. — Ако съдя по звука, продуктите са пресни. Трябва да ми кажете откъде пазарувате.
Жената отново изпищя, този път по-силно, и Ланг побягна по коридора.
Реши да не използва асансьора. Нямаше представа за колко време щеше да се спусне, а полицаите може би вече реагираха на виковете на уплашената жена. Втурна се надолу по стълбите, стигна до фоайето, събра достойнство да го прекоси спокойно и излезе навън.
Докато вървеше към най-близката метростанция, той се запита как ченгетата бяха разбрали, че е в апартамента на Джейкъб. Беше убеден, че никой не го проследи дотам. Дори да го бяха сторили, къде го бяха засекли? Ако го бяха разпознали в Оксфорд, защо не го арестуваха там? Защото по някакъв начин бяха научили, че ще отиде при Джейкъб.
Мисълта го накара да се разтрепери по-силно, отколкото от вечерния хлад. За да знаят, че ще потърси Джейкъб, те трябва да са видели отдавна засекретеното му служебно досие, но това бе малко вероятно поради патологичната склонност на Агенцията към потайност. Скотланд Ярд сигурно знаеше това и вероятно не биха си направили труда да попитат, ако са били наясно с предишната му работа. Ланг беше сигурен, че видя снимката си от служебното досие във вестника, който четеше мъжът на пейката в Темпъл. Как вестникът се беше сдобил с нея? Това повдигаше една още по-обезпокоителна вероятност — някой беше изровил досието му, потулено под дебел бюрократичен пласт, и бе съобщил информацията на полицията. „Те“. Онези, които го искаха арестуван и затворен там, където да могат спокойно да се погрижат за него.
Мислите му бяха прекъснати от изсвирване на гуми и спирачки. На тротоара се качи голям автомобил и спря, препречвайки пътя му. От колата изскочиха двама мъже и насочиха пистолети.
— Предполагам, че вие сте господин Райли — рече по-високият и показа полицейската си значка. — Скотланд Ярд. Арестуван сте.
— Цял живот съм мечтал да се запозная с някого от Скотланд Ярд — отвърна Ланг и вдигна ръце. — Моментът заслужава снимка.
На светлината на уличната лампа се виждаше, че в определен период от живота си по-едрият мъж е страдал от тежка форма на акне. Костюмът не му стоеше добре. Дали беше конфекция, или просто лошо ушит? Не, сакото беше набързо преправено, за да прикрие кобура под мишницата. Английските инспектори не ходеха раздърпани. И оръжието не беше типично за тях. „Берета“. Като повечето американски полицейски сили, и в Скотланд Ярд предпочитаха деветмилиметровия „Глок“, защото беше по-лек, по-бърз и побираше повече патрони от произведения в Италия автоматичен пистолет.