— Очевидно е много популярен. Тази вечер за втори път го търсят тук. Започвам да мисля, че бих искал да се запозная с него.
Герта се приближи до Джейкъб и демонстрира ръстовото си превъзходство от метър и осемдесет.
— Вие сте служил в Мосад, а Ланг в Агенцията. Преди тринадесет години Хамас са планирали да взривят посолството на Израел. Предвидено е било да бъдете в квартала. Ланг е убедил Агенцията да му позволи да ви предупреди. Оттогава все се шегувате, че се питате какво би станало, ако му бяха отказали.
Очите на Джейкъб се разшириха от учудване.
— Наистина го познавате! Съжалявам…
Герта му се усмихна, а после отново стана сериозна.
— По-късно ще се извинявате. В момента трябва да го намеря на всяка цена. Той е в по-голяма опасност, отколкото допуска.
Джейкъб възвърна спокойствието си и се залови с лулата.
— Сигурно съзнава, че ще има неприятности. Избяга, когато дойдоха ченгетата.
— Съмнявам се, че са били ченгета, освен ако той не е проявил нехарактерно за него нехайство. Агенцията е дала редактираното му служебно досие на полицията, но и някой друг е получил достъп до информацията. Така са разбрали за вас и за приятелството ви. Някой трябва да му каже, че миналото и връзките му са известни на онези хора.
Джейкъб се отпусна на тапицирания с кожа хромиран диван, временно забравяйки за лулата си.
— По дяволите! Щом разполагат със служебното му досие…
— Те знаят всички места в Лондон, където Ланг би могъл да отиде. Трябва да го предупредя.
Той я погледна.
— Нямам представа къде може да е отишъл. Изчезна бързо. — Джейкъб посочи с лулата към балкона. — Слезе по краткия път.
Герта стана и отвори остъклената врата, сякаш очакваше, че Ланг все още е там.
— За какво разговаряхте, преди да дойдат „ченгетата“?
Джейкъб си спомни за лулата си и драсна клечка кибрит да я запали.
— Току-що се беше върнал от Оксфорд. Отиде да се срещне с един мой познат, историк. Искаше да научи нещо за тамплиерите.
Герта се обърна и се намръщи.
— Тамплиерите? Рицарите тамплиери?
Джейкъб се отказа от опитите си да запали лулата и я остави.
— Същите. Открил…
От улицата се чуха два пукота, които отекнаха сред обичайните монотонни шумове на града. Джейкъб и Герта се втурнаха към балкона. Храсти и сенки скриваха източника на звука. Двамата се обърнаха и хукнаха към вратата и асансьора.
6.
Лондон, Саут Док
Ланг не беше убивал човек. Никога нямаше да забрави всеки дребен детайл, сякаш всичко премина пред очите му като сън. Пистолетът трепна, като че ли се опитваше да се изплъзне от ръката му, прикова се в тъмното петно на бялата риза и после отново отскочи. Всичко стана преди по съседните сгради да отекне първият изстрел. Месинговите гилзи блеснаха на светлината на уличната лампа като две падащи звезди, описвайки дъги в мрака.
Нападателят изпъшка от изненада и болка. За разлика от филмовите сцени, ударната сила на куршумите не го забави. Ако не бяха двете червени петна от кръв, обагрили ризата му, Ланг би помислил, че не го е улучил. Той се приготви отново да натисне спусъка, когато коленете на мъжа се огънаха. Краката му се превиха като на забавен каданс и той се строполи на земята като отсечено дърво. Тялото му се отпусна в такава поза, че Ланг се зачуди дали костите му не са се втечнили.
Във всеки голям американски град звукът на стрелба би накарал съседите да се скрият по-навътре в безопасните си домове, но не и в Лондон, където уличните престрелки все още бяха нещо ново.
Над главата на Ланг се запалиха лампи, отвориха се прозорци и любопитни хора се развикаха, питайки се един друг какво се е случило.
Ланг набързо претърси джобовете на двамата непознати, намери само фалшива полицейска значка, затъкна пистолета в колана си и последен път погледна труповете. Очакваше да изпита чувство на ликуване или поне удовлетворение за малкото отмъщение, но му се догади. Помъчи се да мисли за двата гроба на хълма в Атланта, но това не му помогна много.
Трима от „тях“ за хората, които обичаше. Той се обърна и бързо закрачи в срещуположната посока на приближаващите се полицейски сирени.
7.
Лондон, Саут Док
Инспектор Фицуилям пристигна в мрачно настроение. Тези неща винаги се случваха по време на новините на Би Би Си. Обажданията го откъсваха от телевизора и после го връщаха към отдавна изстиналата вечеря.