Дори гърбът й излъчваше презрение, когато тя се обърна възмутено и тръгна с дълги крачки в мрака.
Фицуилям направи знак на един от униформените полицаи да се приближи, даде му указания и отново насочи вниманието си към двата трупа.
Ченгето се върна след няколко минути и посочи към един от небостъргачите.
— Вътре до асансьора има списък на обитателите. Той живее на дванадесетия етаж.
Инспекторът му благодари и влезе в сградата.
Горе натисна звънеца и вратата се открехна. През пролуката надникна мъж с плешива глава и очила, застрашително крепящи се на носа му.
— Господин Анулевич? — Фицуилям показа значката си. — Столична полиция. Може ли да вляза?
Човекът затвори, махна веригата на вратата и отново отвори. Детективът влезе в малка всекидневна. На дивана седяха две жени. Той предположи, че едната е госпожа Анулевич. Другата беше госпожица Фукс. Фицуилям кимна, представи се и зададе въпроса си.
Господин Анулевич сви рамене в отговор.
— Не съм го виждал, инспекторе. Какво е направил, че Скотланд Ярд идва да го търси при мен?
— Полицейска работа — отвърна Фицуилям, включвайки се за момента в играта им. — Искаме да говорим с него.
Анулевич се обърна към германката.
— Герта, знаеш ли дали нашият стар приятел Лангфорд Райли е в града?
Тя поклати глава.
— Не, и докато господинът не ме попита дали съм го виждала.
— Разбирам — рече Фицуилям. — Кога за последен път бяхте в Обединеното кралство, госпожице Фукс?
— Не си спомням точно.
— Според архивите на имиграционните власти преди десетина години. Вероятно внезапно ви е обзела носталгия.
— Много време мина.
— Предполагам, че никой от вас няма представа какво се е случило под прозореца ви?
— Чухме шум и слязохме долу — отговори Анулевич. — Видях, че някой е ранен и веднага се върнах, но полицията пристигна, преди да успея да се обадя.
Фицуилям бръкна в джоба на сакото си и извади две визитни картички.
— Няма да ви безпокоя повече, особено след като отдавна не сте се виждали. Но ако господин Райли ви се обади, позвънете ми.
Двамата кимнаха и той излезе.
„Фукс и Анулевич са големи приятели. Учудващо! — горчиво помисли инспекторът. — Наистина изумително, тъй като според информацията от ЦРУ двамата не се познават.“
8.
Лондон, Саут Док
Ланг слезе по стъпалата на метростанция Ламбет Норт. Вървеше бавно и спокойно, за да не привлече внимание. Имаше малко пътници, вероятно защото работният ден беше приключил и кварталът се състоеше предимно от жилищни блокове. Ланг се качи на влакчето и след като пътува няколко минути, погледна разноцветната карта на метрото. Браун, Бейкърлу, Лайн. Още три-четири спирки и щеше да стигне до Пикадили Съркъс, само на няколко преки от магазина, където търговецът на антики Майк Дженсън беше убит предишния ден.
Ланг реши, че Пикадили е удобно място. Тълпите, излизащи от ресторантите и театрите, щяха да му осигурят анонимност. Можеше и да му провърви. Вероятно един стар познайник все още беше там, човек, чието име едва ли беше вписано в служебното му досие.
Влакчето се разтресе и спря. Във вагона се качиха младеж и девойка. Той беше с червена коса и богато украсена татуировка на дракон, а тя със стърчащи зелени кичури на главата, същинска гръбна перка на динозавър. Половата й принадлежност можеше да се определи само по гърдите, които опъваха тънката тясна тениска. Двамата бяха отрупани с пръстени и медальони на различни пробити места в тялото.
А Ланг беше помислил, че момичето от галерия „Ансли“ е странно.
Младите хора сякаш не го виждаха. Те седнаха в отсрещния край на мотрисата, забравили за всичко друго, освен за себе си. За Ланг беше пълна загадка как съумяват да се прегръщат интимно, без да заплетат бижутата си.
Лицата на единствените други пътници, две жени на средна възраст без венчални пръстени, изразяваха неодобрение, любопитство и завист.
Ланг наблюдаваше онова, което скоро щеше да прерасне в полово сношение, и си припомняше научената информация. Преводът на документа на тамплиерите показваше, че областта Лангедок във Франция може би е мястото, където трябва да търси. Фактът, че „Пегас“ имаха бизнес в предимно земеделския район в Бургундия, едва ли беше случаен.
„Пегас“.
Дали съвременната мултимилиардна корпорация беше заимствала името си от символа на монашеския орден, официално разпуснат преди седемстотин години, или беше въплъщение на самите рицари тамплиери? Пиетро беше описал Ордена по начин, който се вместваше в характеристиката и на „Пегас“. И двете организации получаваха страшно много пари от папата. Възможно ли беше причината за всичко да е някаква тайна отпреди две хилядолетия, чийто отговор се криеше в копие на картина с религиозен сюжет от малко известен художник?