— Това е новата египтоложка на музея – каза Нора като се обърна към жената. – Виола Маскелене. А това е мъжът ми, Бил Смитбак.
Той се изненада.
— Виола Маскелене? Тази, която…? – Бързо се съвзе и й протегна ръка. – Много ми е приятно да се запознаем.
— Здравейте – отвърна жената с култивиран глас, в който се прокрадна лека развеселеност. – Голямо удоволствие беше да работя с Нора тези дни. Какъв музей!
— Да – кимна Смитбак. – Изключително място. Кажете ми, Виола… – Той едва сдържаше любопитството си. – Как, ъ-ъ-ъ, как стана така, че се озовахте тук?
— Хванах последния влак, тъй да се каже. След трагичната смърт на Ейдриън музеят спешно се нуждаеше от египтолог, специалист по Новото царство и гробниците от Долината на царете. Изглежда Хюго Менцес бил чувал за работата ми и ме предложил. С истински възторг приех поста.
Смитбак тъкмо отваряше уста, за да зададе следващия си въпрос, когато забеляза, че Нора му хвърля предупредителен поглед, не е сега моментът да изстискваш от нея информация относно отвличането. И все пак, помисли си той, беше твърде странно, че Маскелене се бе върнала така внезапно в Ню Йорк – а също толкова учудваща беше появата й в самия музей. Всичките му журналистически датчици светнаха в червено: това бе нещо повече от съвпадение. Заслужаваше си да се разрови… утре.
— Страхотен пир – отбеляза Виола като се обърна към масите с храна. – Умирам от глад. Какво ще кажете?
— Ще кажем „добре“ – заяви Смитбак.
Те се добраха до отрупаната трапеза. Смитбак внимателно избута настрани един кльощав куратор, протегна се и зареди чинията си с поне стотина грама хайвер, висока купчина блини и цял черпак крем фреш. С периферното си зрение той с изненада установи, че Виола пълни своя поднос е още по-неприлично количество храна, като очевидно пренебрегваше добрите обноски също както и той.
Тя улови погледа му, изчерви се леко и сви рамене.
— Не съм слагала нищо в уста от миналата вечер. Работихме нонстоп.
— Действай – кимна Смитбак и загреба още една лъжица хайвер, възхитен, че има съучастник в престъплението.
Откъм малкия оркестър в далечния край на залата изригна внезапна музика, след което отекнаха бурни аплодисменти, когато Хюго Менцес, великолепен с бялата си вратовръзка и фрак, се изкачи на подиума. В момента, в който искрящо сините му очи обиколиха тълпата, в залата настъпи тишина.
— Дами и господа – започна той, – тази вечер няма да ви подложа на изпитанието от дълга реч, тъй като сме запланували далеч по-интересни забави. Нека само ви прочета един имейл, който получих от граф Кахорс, човекът, направил всичко това възможно с необичайно щедрото си дарение:
Скъпи дами и господа,
Съкрушен съм от невъзможността да се присъединя към вас в този празничен ден, в който честваме преоткриването на Сенефовата гробница. Аз съм стар човек и вече не мога да пътувам. Но ще вдигна чаша за вас и ще ви пожелая незабравима вечер.
С най-добри чувства,
Граф Тиери де Кахорс
Това кратко послание от живеещия в усамотение благородник бе посрещнато с гръмки овации. Когато те замряха, Менцес продължи:
— А сега – рече той, – имам удоволствието да ви представя прекрасното сопрано Антонела да Римини в ролята на Аида и тенора Жил дьо Монпарнас като Радамес, които ще изпеят за вас ариите от финалната сцена на „Аида“, „La fatalpietra sovra me si chiuse“. Изпълнението ще бъде на английски като жест към онези от вас, които не говорят италиански.
Нови аплодисменти. Една огромна жена с тежък грим, стегната до пръсване в имитация на египетски костюм, пристъпи на сцената, последвана от подходящо дебел мъж в подобно облекло.
— Аз и Виола трябва да тръгваме – прошепна Нора в ухото на Смитбак. – Ние сме следващите. – Тя леко стисна ръката му, после се скри в тълпата заедно с Маскелене.
Диригентът се изкачи на подиума, което предизвика поредните овации. Смитбак се удивляваше на ентусиазма на гостите – едва бяха загрели. Докато се оглеждаше наоколо, дъвчейки блина, той за пореден път се изненада на многото известни физиономии: сенатори, индустриални босове, кинозвезди, „стълбове на обществото“, чуждестранни посланици и, разбира се, пълният набор от музейни управители и важни клечки. Ако на някого му скимнеше да сложи едно експлозивче в залата, помисли си той дяволито, отзвукът, на който музеят се надяваше, нямаше да бъде просто национален – щеше да е глобален.