Светлините постепенно отслабнаха и диригентът вдигна палката си, а публиката потъна в тишина. След което оркестърът поде един печален мотив, а Радамес запя:
Студеният камък е легнал над мен.
Тук е гробът ми! На деня светлината.
Аз повече никога няма да видя…
Нито пък нявга ще видя Аида.
Аида, любов моя, къде си? Може би си щастлива.
Не знаеш за мойта нерадостна участ!
Но какъв е тоз звук? Змия ли се плъзга?
Видение дяволско? Не! Неясна фигура на човек забелязвам.
О, богове! Аида!
А сега дивата му отвърна:
Да,
туй съм аз.
Смитбак, заклет противник на операта, положи усилие да изключи слуха си за пискливия глас и вместо това отново върна вниманието си върху добре заредените маси. Проправяйки си път през тълпата, той се възползва от временното затишие в гастрономическото настървение на гостите, за да гребне още няколко кралски скариди със сос. Върху новозаграбената плячка сложи и два дебели резена френско сирене от онези, мухлясалите, с вид сякаш са специално доставени за купона от трапезата на самия Сенеф. След кратък размисъл прибави и няколко тънки като хартия парчета прошуто и две късчета език. Като балансираше с мъка с препълнената чиния, Смитбак премина към следващия плот, сви втора чаша шампанско и помоли бармана да му я допълни, та да не му се налага след две минути да се връща за още. После се запъти към една от осветените със свещи маси, за да се наслади на взетото.
Наистина, безплатните вечери бяха истинска рядкост, и Смитбак бе твърдо решен да извлече максимума от това необичайно преживяване.
47.
Ели Глин изчака автомобила на моргата пред безименната врата на „ЕИР“. Нареди да се погрижат за колата и незабавно заведе Пендъргаст да вземе душ и да се облече. И остави Д’Агоста на един мълчалив като робот техник в бяла престилка. Мъжът накара Д’Агоста да потърпи, докато той проведе няколко кратки телефонни разговора, след което го поведе през приличното на пещера ехтящо пространство, което съставляваше сърцето на сградата. Просторната стая бе тиха, както би могло да се очаква в седем и половина вечерта през уикенда: но при все това, наоколо се мяркаха неколцина учени, които дращеха някакви формули по белите дъски или се взираха в мониторите на компютрите, потопени в атмосфера на усърдна експедитивност. Докато минаваше край лабораторните плотове, изследователското оборудване и причудливите макети, Д’Агоста се запита колко ли от служителите знаят, че тази сграда приютява най-търсения от федералните беглец.
Последва техника в асансьора на отсрещния край. Мъжът пъхна някакъв ключ в контролния панел и натисна бутона за надолу. Кабината се спуска учудващо дълго, преди да се отвори към бледосинкав коридор. Като му направи знак да го последва, техникът тръгна напред и най-сетне спря пред една врата. Усмихна се, кимна, след което се обърна и пое обратно по посока на асансьора.
Д’Агоста зяпна отдалечаващата се фигура. После изгледа вратата, на която липсваше табелка. След миг на колебание почука леко.
Моментално му отвори един нисък весел на вид човек с румено лице и късо подстригана брада. Въведе го в помещението и затвори след него.
— Вие ще да сте лейтенант Д’Агоста, нали? – попита мъжът с акцент, който му се стори германски. – Моля, седнете. Аз съм доктор Ролф Краснер.
Стаята носеше оскъдната клинична атмосфера на лекарски кабинет, със сиви килими, бели стени и безлично обзавеждане. В средата имаше лъскаво полирана маса от палисандрово дърво. Върху нея се мъдреше някаква книга с вид на техническо ръководство – дебела като манхатънски телефонен указател, с подвързия от черна изкуствена кожа. Ели Глин вече се бе появил с количката си и бе застанал на срещуположния край на бюрото. Той кимна безмълвно на Д’Агоста и му посочи празния стол.
Докато се настаняваше, вратата се отвори и в стаята пристъпи Пендъргаст. Раните му бяха прясно зашити и превързани, а косата му, все още влажна от измиването, бе сресана назад. Беше облечен съвсем обикновено – с бяло поло и сиви вълнени панталони, които – така различни от обичайния му черен костюм, – почти имаха ефект на маскировка.
Д’Агоста инстинктивно се изправи.
Очите на Пендъргаст срещнаха неговите и след малко той се усмихна.
— Боя се, че не успях достатъчно красноречиво да изразя благодарностите си към теб, задето ме освободи от затвора.