Глин отново се приведе напред в инвалидната си количка като продължи да се взира в агента. Когато заговори, гласът му прозвуча с изненадваща настойчивост.
— Господин Пендъргаст, не е ли възможно същото това събитие, което така ужасно е развалило брат ви – което го е превърнало в чудовище – да е оставило белези и върху вас? Не е ли възможно да сте зазидал този спомен толкова цялостно, че съзнанието ви вече да няма достъп до него?
— Господин Глин…
— Кажете ми – рече Глин по-високо. – Не е ли възможно?
Пендъргаст го погледна. Сивите му очи блестяха.
— Предполагам, че съществува далечна вероятност.
— Ако това е възможно и ако такъв спомен съществува, и ако този спомен ще ни помогне да открием последното липсващо парченце, и ако така имаме възможност да спасим човешки животи и да победим брат ви… Нима поне не си заслужава да опитаме?
Двамата мъже се гледаха по-малко от минута, но на Д’Агоста му се стори като цяла вечност. После Пендъргаст сведе очи. Раменете му видимо се увесиха, той кимна безмълвно.
— В такъв случай да действаме – рече Глин. – От какво се нуждаете?
Пендъргаст не отговори веднага. След това сякаш се събуди от сън.
— Уединение – рече той.
— Кабинетът „Берггасе“ ще свърши ли работа?
— Да.
Пендъргаст опря и двете си ръце на облегалките на стола и се изправи. Без да погледне останалите в помещението, той се насочи обратно към стаята, откъде се бе появил.
— Агент Пендъргаст…? – промълви Глин.
С ръка на бравата Пендъргаст се извърна леко.
— Знам колко труден ще бъде този обред. Но сега не е време за половинчати мерки. Не може да има връщане назад. Каквото и да е това, то трябва да бъде посрещнато в неговата цялост.
— Договорихме ли се?
Пендъргаст кимна.
— В такъв случай късмет!
Студена усмивка прекоси лицето на агента. После, без да каже нищо повече, той отвори вратата и изчезна зад нея.
48.
Капитан Лора Хейуърд стоеше вляво от входа на Египетската зала и се взираше колебливо към тълпата. Беше облечена в тъмен костюм, за да се слива по-добре с останалите, а единственият знак за длъжността й бяха тънките златни капитански нашивки на реверите. Оръжието й, обикновен „Смит&Уесън“ 38-и калибър, се намираше в кобура под сакото.
Сценката, която виждаше, бе като извадена от учебник. Хората й, облечени цивилно или с униформи, до един бяха на определените им места. Бяха най-добрите, които можеше да намери – наистина елитът на Нюйоркската полиция. Охраната на музея също присъстваше, преднамерено набиваща се на очи и носеше поне психологическо чувство на сигурност. Дотук Манети изцяло бе сътрудничил. Останалата част от музея също бе добре охранявана. През главата на Хейуърд бяха преминали дузина ужасни сценарии и тя си бе съставила план за справяне с всяка случайност, дори най-невероятната: самоубийствен атентат, пожар, отказ на охранителната система, срив на тока, компютърна засечка.
Единственият слаб пункт беше самата гробница – имаше само един изход. Но той беше голям и по настояване на пожарната цялото съдържание на помещението бе специално обезопасено срещу огън. Самата тя се бе уверила, че охранителните врати могат да се отварят и затварят отвън и отвътре, ръчно и електронно, дори в случай на пълен енергиен срив. Бе стояла в контролната зала и лично бе проверила софтуера, чрез който се отключваше и заключваше порталът.
Екипът на токсиколозите бе направил няколко различни теста – всичките твърдо отрицателни. И сега тя стоеше и оглеждаше тълпата като се питаше какво би могло да се обърка.
Разумът й отговаряше високо и ясно: нищо.
Но шестото й чувство говореше другояче. Тя се чувстваше почти физически зле от напрежението. Беше ирационално. Нямаше смисъл.
За пореден път тя се потопи в инстинктите си на ченге, опитвайки се да локализира източника на тревога. Както обикновено, мислите й почти автоматично се подредиха в списък. Този път изцяло посветен на Диоген Пендъргаст.
Диоген беше жив.
Той бе отвлякъл Виола Маскелене.
Нападнал бе Марго.
Беше откраднал диамантената колекция – след което я бе унищожил.
Най-вероятно той бе отговорен за поне част от убийствата, приписвани на Пендъргаст.
Бе прекарал дълго време в музея под някаква чужда самоличност, най-вероятно на куратор.
И двамата извършители – Липър и Уичърли – бяха свързани с Гробницата на Сенеф. И двамата внезапно бяха полудели след посещение в нея. И въпреки старателните проучвания на гроба и залата, не бе изскочило нито едно доказателство за какъвто и да било електрически или природен проблем – и съвсем определено нищо, което би могло да причини психотични изблици или мозъчна увреда. Виновен ли беше Диоген по някакъв начин? Какво, за бога, планираше?