Противно на волята й умът й се връщаше към разговора, който бе провела с Д’Агоста преди няколко дни. Всичко, сторено от него дотук – убийствата, отвличането, кражбата – води до нещо друго. Такива бяха думите. Нещо по-голямо, може би много по-голямо.
Тя потръпна. Догадките й, въпросите й относно Диоген – всичко беше свързано, трябваше да е. То беше част от план.
Но какъв бе планът?
Хейуърд нямаше ни най-малка представа. И все пак интуицията й казваше, че ще се осъществи тази вечер. Не можеше да е съвпадение. Това беше „нещо друго“-то, за което Д’Агоста бе говорил.
Очите й обиколиха стаята като се спряха на всеки от подчинените й. Забеляза множество известни лица: кмета, губернатора, единия от двамата щатски сенатори. Имаше и много други. Изпълнителните директори на големи компании, холивудски продуценти и актьори. А ето и част от музейния персонал, който познаваше: Колъпи, Менцес, Нора Кели.
Очите й се преместиха върху телевизионните екипи, които снимаха гала-откриването на живо. Единият бе разположен в края на залата, а другият вътре във все още неотворената гробница, готов да филмира първата ВИП-обиколка на изложбата и светлинно-звуковото шоу, което щеше да е част от нея.
Да – това щеше да е част от плана. Каквото и да бе на път да се случи, то щеше да се случи на живо, пред милиони зрители. И ако фалшивата самоличност на Диоген бе на куратор или на някой високопоставен в музея, той щеше да има властта и достъпа, необходими да дирижира каквото си поиска. Но кой можеше да е той? Внимателната проверка на персонала, извършена от Манети, не бе показала нищо. Само да имаха снимка на Диоген на по-малко от двайсет и пет години, някой отпечатък, малко ДНК…
Какъв беше планът?
Погледът й се спря на затворената врата на гробницата, сега облицована с изкуствено покритие, което имитираше камък, и преградена с широка червена лента.
Чувството за гадене се усили. А заедно с това се появи и усещането, че е безсилна. Беше направила всичко възможно да спре или поне да отложи това откриване. Но не бе успяла да убеди никого в доводите си. Дори и комисар Рокър, неин съюзник в недалечното минало, се бе противопоставил.
Нима всичко беше плод на въображението й? Може би в крайна сметка напрежението действаше на нервите й? Само ако имаше някой, който да вижда нещата от нейния ъгъл, някой, който да проумява с какво си имат работа, да познава истинската природа на Диоген! Някой като Д’Агоста.
Д’Агоста. Той я бе изпреварвал с една стъпка по време на цялото разследване. Бе знаел какво ще се случи, преди да се бе случило. Много преди всеки друг той бе разбирал пред що за престъпник се изправят. Настояваше, че Диоген е жив, въпреки че тя и всички останали бяха „доказали“, че е мъртъв.
Освен това Д’Агоста познаваше музея – и то добре. Беше се занимавал с музейните убийства отпреди шест-седем години. Познаваше играчите. Боже, само да беше тук сега… Не Д’Агоста мъжът – това бе свършило, а Д’Агоста ченгето.
Тя успокои дишането си. Безсмислено беше да си мечтае за невъзможни неща. Направила бе всичко, което можеше. Сега не й оставаше нищо друго, освен да чака, да наблюдава и да стои в готовност за действие.
Очите й отново преминаха през тълпата, изгледаха преценяващо всяко лице, търсейки неестествено напрежение, възбуда или нервност.
Внезапно тя замръзна. Там, сред групичката важни клечки край подиума, тя зърна високия силует на една жена: жена, която познаваше.
Всички червени лампички в съзнанието й светнаха. Като се опита да запази гласа си неутрален, Хейуърд вдигна радиостанцията към устните си.
— Манети, тук Хейуърд. Чувате ли ме?
— Слушам.
— Виола Маскелене ли виждам там? До подиума.
Пауза.
— Тя е.
Хейуърд преглътна.
— Какво прави тя тук?
— Наеха я да замества онзи египтолог, Уичърли.
— Кога?
— Не знам. Преди ден-два.
— Кой я е назначил?
— От „Антропология“, струва ми се.
— Защо името й не беше в списъците с гостите?
В гласа му прозвуча колебание.
— Не съм сигурен. Вероятно защото е тук от толкова скоро.
Хейуърд искаше да каже още нещо. Искаше да изругае.
Искаше да разбере защо, по дяволите, не е била уведомена. Но за всичко това бе твърде късно. Затова тя каза просто: