— Разбрах. Край.
Профилът показа, че Диоген не е приключил.
Явно цялото гала-откриване бе плод на прецизна инсценировка – но за какво?
Думите на Д’Агоста кънтяха в ушите й. Нещо по-голямо, може би много по-голямо.
За бога, тя имаше нужда от Д’Агоста – и то още сега. Той имаше отговорите, които й трябваха.
Хейуърд извади личния си телефон и му позвъни на мобилния. Никой не вдигна.
Хвърли поглед на часовника си: седем и петнайсет. Вечерта едва започваше. Само да можеше да го намери, да го доведе тук… Къде, по дяволите, можеше да е? Думите му отново отекнаха в съзнанието й:
Има още нещо, което трябва да знаеш. Чувала ли си за фирмата за психологическо профилиране, „Ефективни инженерни решения“ на улица „Литъл Уест“ номер 12, ръководена от Ели Глин? Напоследък прекарвам по-голямата част от времето си там…
Беше само вероятност, но пак беше по-добре от нищо. И със сигурност по-добре от това да седи тук и да кърши ръце. С малко късмет щеше да отиде до там и обратно за по-малко от четиридесет минути.
Тя отново вдигна радиостанцията си.
— Лейтенант Голт?
— Слушам.
— Излизам за малко. През това време вие поемате.
— Може ли да попитам…?
— Трябва да говоря с един човек. Ако се случи нещо – каквото и да е – по-необичайно, имате разрешението ми да закриете събитието. Напълно. Разбрахте ли ме?
— Да, капитане.
Тя пъхна радиостанцията в джоба си и бързо излезе от залата.
49.
Пендъргаст стоеше неподвижно в малкия кабинет, опрял гръб на вратата. Очите му оглеждаха богатото обзавеждане: дивана, покрит с персийски килими, африканските маски, масичката, отрупаните с книги лавици, необичайните произведения на изкуството.
Пое си дълбоко въздух. С голямо усилие на волята направи няколко крачки към дивана, бавно легна, положи ръце на гърдите си, кръстоса крака и затвори очи.
Поради своята професия Пендъргаст милион пъти бе попадал в центъра на трудни и опасни обстоятелства. И все пак никое от тях не се равняваше на това, срещу което му се налагаше да се изправи в тази малка стая.
Започна със серия прости физически упражнения. Забави дишането си и съзнателно успокои сърдечния ритъм. После изключи всички сигнали, идващи от външната среда: съскането на вентилацията, лекия дъх на лак за дърво, опората на дивана под него, усещането за собственото тяло.
Най-накрая, когато дишането му едва се долавяше, а пулсът му наближаваше четиридесет удара в минута, той позволи в съзнанието му да се появи шахматна дъска. Ръцете му докоснаха износените от многократна употреба фигури. Една бяла пионка се придвижи напред по полето. Друга, черна, я посрещна. Играта продължи и завърши с пат. Започна нова и приключи по същия начин. Последваха още една игра и още една…
… но без да доведат до очаквания резултат. Палатът на спомените му – хранилище на познание и информация, в което Пендъргаст пазеше най-съкровените си тайни и където провеждаше най-дълбоката медитация и самоанализ – така и не желаеше да се появи.
Той смени шаха с бридж. Сега вместо двама, играчите бяха четирима и си партнираха по двойки, прилагайки безкрайни варианти на различни стратегии, правеха си сигнали, понякога ги пропускаха, печелеха ръце. За кратко време играта завърши с робер, после отново.
Мисловният дворец отказваше да се материализира. Оставаше извън обсег, убягваше му, потрепваше и потъваше в мъгла.
Пендъргаст чакаше, забави още пулса и дишането си. Никога преди не се бе провалял по такъв начин.
Сега, захващайки се с едно от най-трудните упражнения от Чонг Ран, той мислено отдели съзнанието от тялото си, издигна се над него и заплува безтелесен във въздуха. Без да повдига клепачи, пресъздаде виртуална конструкция на помещението, където лежеше, поставяше всеки предмет на мястото му, докато успя да възстанови целия кабинет в съзнанието си, до последния детайл. Задържа този образ за момент. После един по един започна да премахва мебелите, килимите, тапетите, докато всичко отново се стопи.
Но той не спря дотук. Започна да „унищожава“ и многолюдния град, в който се намираше стаята: отначало сграда след сграда, после отделни пресечки, а накрая и цели квартали, а актът на забравата се ускоряваше все повече и се простираше във всички посоки, поглъщайки постепенно области, щати, държави, целия свят, вселената… Накрая всичко потъна в мрак.
За минути пространството съвсем се изпразни. Остана само Пендъргаст, който се носеше в безпределността на нищото. Най-сетне той остави и собственото си тяло да се стопи в тъмнината. Сега космосът бе абсолютно пуст, изчистен от всяка мисъл, болка, спомен, от всякакво веществено присъствие. Пендъргаст бе достигнал състоянието, известно като Суниата: за миг – или може би за цяла вечност – самото време бе престанало да съществува.