И тогава най-сетне старинното имение на улица „Дофин“ започна да изниква в съзнанието му: „Мезон дьо ла Рошеноар“, къщата, в която двамата с Диоген бяха израснали. Пендъргаст стоеше на стария калдъръмен път пред нея и се взираше през високата ограда от ковано желязо към нейните мансарди, еркерни прозорци, бойници и каменни шпицове. Тухлените стени, които се издигаха от едната страна, криеха тучните вътрешни градини.
Мислено отвори тежките железни порти и пое по входната алея, като се спря пред колонадата. Боядисаните в бяло врати зееха отворени към голямото фоайе.
След миг нехарактерно за него колебание, Пендъргаст прекрачи прага и стъпи върху мраморния под. Голям кристален полилей искреше над главата му, закрепен за рисувания таван. Напред се виеше двойно стълбище с изкусно украсени перила и колони, което водеше към галерията на втория етаж. Вляво две затворени врати криеха гледката към дълга изложбена зала с нисък таван; вдясно се простираше отворено преддверие, отвеждащо в полутъмна библиотека с дървена ламперия.
Въпреки че истинското фамилно имение беше изгорено до основи от жителите на Ню Орлиънс преди много години, Пендъргаст бе запазил този негов виртуален вариант в паметта си: един мисловен артефакт, верен с оригинала до най-малката подробност, съкровищница, която съхраняваше не само собствените му преживелици и наблюдения, но и безброй семейни тайни. Обикновено завръщането в този мисловен палат бе успокояващо: всяко чекмедже на всеки скрин във всяка стая криеше случка от миналото или някое лично разсъждение върху историята и науката. Днес обаче Пендъргаст изпитваше дълбоко безпокойство и само с цената на най-упорити усилия успяваше да задържи мисловната конструкция в съзнанието си.
Той прекоси фоайето и изкачи стълбите. Когато стигна площадката се поколеба за миг, след което тръгна по украсения с гоблени коридор, чиито бледорозови стени преминаваха на места в мраморни ниши, в които в златни рамки висяха портрети с маслени бои. Сега мирисът на старата къща го обгърна: комбинация от отдавна изтъкан плат и кожа, политура, парфюма на майка му, тютюна, който предпочиташе баща му.
Близо до централното крило на коридора се намираше тежката дъбова врата на собствената му стая. Но той не стигна чак до там. Вместо това спря пред предишния вход, странно защо запечатан с олово и покрит с лист кован месинг, чиито ръбове бяха прикрепени с пирони към рамката.
Това беше стаята на брат му, Диоген. Пендъргаст сам бе затворил тази врата преди години, бе я заключил завинаги в своя мисловен замък. Това беше единственото помещение, в което си бе обещал никога повече да не пристъпва.
И все пак – ако Ели Глин не грешеше, – щеше да му се наложи. Нямаше избор.
Стоейки пред вратата в колебание, Пендъргаст си даде сметка, че сърдечният и дихателният му ритъм се ускоряват с обезпокоително темпо. Стените на заобикалящото го имение потръпнаха и светнаха по-ярки, после отново угаснаха, подобно пламъка на свещ, оставена на течение. Беше на път да изпусне своята сложна мисловна конструкция. Направи върховно усилие да се съсредоточи, да успокои мислите си, и успя да закрепи образа.
Трябваше да се движи бързо: прекосяването на спомените можеше да рухне всеки миг под напора на собствените му емоции. Не можеше да поддържа необходимата концентрация неопределено дълго време.
По волята му в ръцете му изникнаха лост за взлом, длето и дървен чук. Подпъхна лоста под месинговия лист и го отпори от рамката на вратата. После взе длетото и чука и започна да разхлабва мекото олово в цепнатините между рамката и самата врата. Действаше пъргаво, като се опитваше да хвърли мислите си в работата.
След минути по мекия килим се въргаляха оловни стружки. Сега единствената пречка между него и онова, което се намираше от другата страна на вратата, беше тежката ключалка.
Пендъргаст пристъпи напред и опита бравата. По принцип би я разбил с инструментите, които винаги носеше със себе си. Ала сега нямаше време за това: всяка пауза, колкото и кратка да беше, можеше да е фатална. Направи крачка назад, прицели се точно под ключалката и я изрита с все сила. Тя отхвърча, отскачайки с трясък от отсрещната стена. Пендъргаст стоеше на прага и дишаше тежко. Стаята на Диоген се намираше пред него.