Въпреки това отвъд не се виждаше нищо. Мекото осветление на коридора не проникваше в дълбокия мрак. Вратата зееше като черен правоъгълник.
Пендъргаст захвърли чука и длетото. След няколко мига размисъл в ръката му се появи фенерче. Включи го и насочи лъча в тъмнината, която сякаш изсмукваше светлината от въздуха.
Опита се да направи крачка напред, но усети, че не може да накара крайниците си да се движат. Стоеше на прага сякаш цяла вечност. Къщата започна да трепти около него, стените се стопяваха като в мъгла и той разбра, че отново губи контрол над мисловната конструкция. Знаеше, че ако позволи това да се случи сега, няма да се върне тук повече. Никога.
Той извърши последно свръхчовешко издевателство над волята си – най-напрегнатия, изтощителен и труден момент в живота му – и се насили да пристъпи прага.
Спря отново, ужасно изцеден, и се опита да освети пространството наоколо с фенерчето си. Това не бе стаята, която очакваше да намери. Намираше се на горната площадка на тясно мрачно стълбище от грубо изсечен камък, което се виеше надолу към недрата на скалата.
При тази гледка нещо зловещо се размърда в ума на Пендъргаст: страшен звяр, който бе спал необезпокоявано повече от трийсет години. За миг той почувства, че се олюлява, че волята го напуска. Стените затрептяха като пламък на вятъра.
Пендъргаст се съвзе. Сега нямаше друг избор, освен да продължи напред. Стисна фенерчето по-здраво и започна да се спуска по изтърканите хлъзгави стъпала: дълбоко, все по-дълбоко в бездна от срам, разкаяние – и безграничен ужас.
50.
Пендъргаст се спусна по стълбището. Мирисът на подземния етаж го облъхваше: плътен дъх на влага, плесен, ръжда и смърт. Стъпалата свършваха в тъмен тунел. Имението притежаваше едно от малкото мазета в Ню Орлиънс, разположени дълбоко под земята, изкопано с много средства и труд от монасите, които бяха построили сградата и които бяха облицовали стените с листове ковано олово и грижливо дялан камък, за да направят най-добрите изби, където да отлежават вината и брендито.
Семейство Пендъргаст бяха му намерили съвсем различно приложение.
Пендъргаст мислено се спусна през тунела, който се откриваше в обширно пространство с нисък таван и под с неправилна форма, отчасти глинен, отчасти каменен. На равни разстояния в стените се издигаха мраморни крипти, изкусно гравирани във викториански стил и отделени една от друга с тесни тухлени пътечки.
Внезапно той усети чуждо присъствие в помещението: една малка сянка. После чу как сянката заговори с гласа на седемгодишно дете:
— Сигурен ли си, че искаш да продължим?
Шокиран, Пендъргаст разбра, че в полутъмното пространство има и втора фигура: по-висока, по-слаба, с платиненоруса коса. Усети студ до мозъка на костите си – това бе той самият на девет години. Пендъргаст чу собствения си спокоен детски глас да произнася:
— Не се боиш, нали?
— Не. Естествено, че не – долетя тъничкият предизвикателен отговор – гласът на брат му, Диоген.
— Добре тогава.
Пендъргаст наблюдаваше как двата неясни силуета вървят към некропола със свещи в ръце, като по-високият водеше.
Изпита нарастващ страх. Изобщо не си спомняше това – и все пак знаеше, че нещо ужасно е на път да се случи.
Светлокосата фигура се наведе над гравираните надписи на гробниците и започна да произнася латинските думи високо и ясно. И двамата бяха учили латински с голям ентусиазъм. Диоген, припомни си Пендъргаст, винаги е бил по-добрият ученик по латински; учителят им го смяташе за гений.
— Този е странен – каза по-голямото момче. – Виж тук, Диоген.
По-дребното дете се приближи и прочете:
ЕРАЗЪМ ЛОНГШАМ ПЕНДЪРГАСТ
1840-1932
De mortiis aut bene aut nihil
— Разпознаваш ли цитата?
— Хораций? – каза по-малкото момче. – „За мъртвите“… Хм… „или добро, или нищо“.
За момент настъпи тишина, след което по-голямото момче рече с нотка на снизхождение:
— Браво, малки братко!
— Чудя се – поде Диоген, – какъв ли е бил животът му, та не е искал да се говори за това?
Пендъргаст си припомни младежкото си съревнование с брат си в латинския… Съревнование, в което в крайна сметка доста бе изостанал.
Те преминаха към една сложно украсена двойна гробница, саркофаг в романски стил, върху който от мрамор бяха изваяни мъж и жена, и двамата като на смъртно легло, с ръце, кръстосани на гърдите.
— Луиза дьо Немур Прандргаст. Хенри Прандргаст. Nemo nisi mors – прочете по-големият. – Да видим… Това ще да е „Докато смъртта ни раздели“.