Алойзиъс премина към следващия предмет, а брат му го следваше по петите. Това бе подобна на ковчег кутия, подпряна изправена, на чийто капак бе изрисуван крещящ мъж с безброй кървави дупки, пробождащи тялото му. Отвори капака със скърцане на ръждясали панти и разкри вътрешност, осеяна с шипове от ковано желязо.
— Това повече ми прилича на мъчение, отколкото на магия – отбеляза Диоген.
— Гледай, по шиповете има засъхнала кръв.
Диоген се наведе и ги разгледа отблизо, страхът му бе временно победен от странно любопитство. После отстъпи назад.
— Това е просто боя.
— Убеден ли си?
— Мога да позная засъхнала кръв като я видя.
Алойзиъс продължи нататък.
— Я виж това! – и той посочи към един предмет в отсрещния ъгъл. Беше голяма кутия, много по-голяма от другите, която достигаше от пода до тавана и всъщност имаше размерите на малка стаичка. Капакът й бе крещящо боядисан в червено и златно, с ухилено лице на демон. Около демона имаше доста причудливи изображения – ръка, кръвясало око, пръст – които плаваха на пурпурния фон, почти като разфасовани части на тяло, подети от кървава река. Над вратата се мъдреха дъговидно подредени букви в златно и черно:
ВХОДЪТ КЪМ АДА
— Ако това беше моето шоу – рече Алойзиъс, – щях да му дам много по-грандиозно име, нещо от типа на „Портите към Инферно“. „Входът към Ада“ звучи скучно. – Той се обърна към Диоген. – Твой ред е да минеш пръв.
— От къде на къде?
— Предишния път аз минах пръв.
— Значи можеш да го направиш пак.
— Няма – каза Алойзиъс. – Не желая. – Той сложи ръка на вратата и сръга брат си с лакът.
— Не я отваряй, кой знае какво ще се случи.
Алойзиъс я отвори и зад нея се разкри полутъмна, задушна вътрешност, покрита с нещо, което изглеждаше като черно кадифе. Право пред прага започваше метална стълба, която се губеше в капандура на ниския фалшив таван, монтиран в кутията.
— Бих могъл да те накарам да влезеш – продължи Алойзиъс. – Но няма да го сторя. Не обичам детинските игри. Ако желаеш да влезеш, влизай.
— Защо ти не го направиш?
— Направо ти го признавам: неспокоен съм.
С прокрадващо се чувство на срам Пендъргаст наблюдаваше как усетът му за психологическо убеждаване, развит още оттогава, влиза в действие. Той любопитстваше да види какво има вътре – но искаше Диоген да мине пръв.
— Страх те е? – попита малкият му брат.
— Точно така. Тъй че единственият начин някога да узнаем какво има там, е ти да влезеш пръв. Ще вървя плътно зад теб, обещавам.
— Не искам.
— Боиш ли се?
— Не. – Но трепета във високия му глас го опровергаваше.
Пендъргаст горчиво си помисли, че Диоген, по това време едва на седем, все още не бе научил, че истината е най-безопасната лъжа.
— Тогава какво те възпира?
— Ами-и-и… не ми се влиза.
Алойзиъс се изкиска сухо.
— Признах ти, че ме е страх. Ако и теб те е страх, просто го кажи, ще се качим горе и ще забравим цялата история.
— Не ме е страх. Това е просто… част от един глупав увеселителен парк.
Пендъргаст наблюдаваше ужасен как неговия детски двойник се протяга и стисва Диоген за рамото.
— В такъв случай тръгвай.
— Не ме пипай!
Леко, но решително, Алойзиъс го побутна през малкия праг на кутията и застана зад него, блокирайки пътя назад.
— Както сам каза, това е просто един глупав увеселителен парк.
— Не желая да оставам тук.
Вече и двамата се намираха в първото отделение на кутията, прилепени един до друг. Очевидно увеселителната къщичка бе измислена да приема един възрастен, а не две полупораснали деца.
— Тръгвай, храбри Диоген. Ще бъда непосредствено зад теб.
Без да каже дума по-малкото момче започна да се изкачва по тясната стълба и Алойзиъс го последва.
Пендъргаст ги наблюдаваше как изчезват. Вратата на кутията автоматично се затвори зад тях. Сърцето му биеше толкова бързо, че той си помисли, че може да се пръсне всеки момент. Стените на мисловната му конструкция трепнаха и се разлюляха. Беше почти непоносимо.
Но сега не можеше да спира. Скоро щеше да се случи нещо ужасяващо, ала той все още нямаше ни най-малка представа какво. Още не бе задълбал толкова много в старите, потискани спомени. Трябваше да продължи.
Той мислено отвори вратата и също се покатери по месинговата стълба и изпълзя в една тясна стаичка, намираща се над фалшивия таван, но под горния капак на кутията. Двете момчета сега бяха пред него, Диоген водеше. Той пълзеше към кръглия люк в отсрещната стена. Щом стигна до него, момчето се поколеба.