Като по заповед вратата се отвори и на прага застана специален агент Кофи, следван от Рабинър.
— Време беше – процеди Имхоф мрачно.
— Съвсем определено беше време! – заяви Кофи, прекосявайки стаята със зачервено лице. – Оставих конкретна заповед специалния затворник да бъде изпратен в двор 4, а сега научавам, че изобщо не е била изпълнена! Имхоф, когато давам заповед, очаквам тя да бъде…
Директорът се изправи рязко. Бе приключил с този задник и ни най-малко нямаше намерение да го остави да му крещи, особено пък пред подчинените му.
— Агент Кофи – рече той с леден тон, – днес имахме сериозен опит за бягство, както несъмнено знаете.
— Това не е грижа на…
— Провеждаме брифинг във връзка с гореспоменатия опит. Вие ни прекъсвате. Ако благоволите да седнете и да изчакате своя ред да говорите, ще продължим.
Агентът остана прав, забил очи в него, а лицето му почервеня още повече.
— Няма да търпя да ми държите такъв тон.
— Моля ви още веднъж да седнете и да ни оставите да продължим срещата. Ако не спрете да говорите, без да сме ви дали думата, ще се наложи да бъдете изведен от сградата.
Настъпи оглушителна тишина. Лицето на Кофи се изкриви от ярост и той се обърна към Рабинър.
— Знаеш ли какво? Струва ми се, че присъствието ни на тази конференция вече не е необходимо. – После се извъртя отново съм Имхоф. – Скоро пак ще се видим!
— Присъствието ви определено е необходимо. Тук двама мои служители от охраната твърдят, че сте им дали заповеди и сте ги заплашвали с уволнение, ако не ви се подчинят – въпреки факта, че изобщо нямате такава власт тук. В резултат затворниците са останали без надзор и са извършили опит за бягство. Вие, сър, сте отговорен за това. Правя това изявление за протокола.
Отново настъпи напрегната пауза. Кофи се огледа наоколо, а властното му изражение се смекчи, щом започна да осъзнава сериозността на обвинението. Очите му се заковаха на записващото устройство в центъра на масата, което улавяше сигналите от микрофоните, разположени пред всяко от местата.
Агентът седна вдървено и преглътна.
— Сигурен съм, че ще можем да изгладим това, ъ-ъ-ъ… недоразумение, господин Имхоф. Няма нужда от прибързани обвинения.
Радиостанцията на Роло иззвъня в последвалата тишина – получаваше отчет за проверката на килията на специалния затворник. Докато слушаше думите на мениджъра на охраната, лицето на Имхоф постепенно придоби мъртвешки блед оттенък.
52.
Глин хвърли поглед към специален агент Пендъргаст. Той лежеше на дивана от боядисана в бургундскочервено кожа, с отпуснати върху гърдите ръце и кръстосани глезени. Лежеше така от почти двайсет минути. С неговия неестествено блед тен и изпити черти мъжът напомняше неимоверно много на труп. Единственият признак за живот бяха капчиците пот, избили на челото му и лекото треперене на ръцете.
Тялото му внезапно потръпна веднъж, след това притихна. Очите бавно се отвориха – силно зачервени, зениците приличаха на миниатюрни дупчици в сребристите ириси.
Глин се придвижи с количката си напред и се наведе. Нещо се беше случило. Прекосяването на спомените бе свършило.
— Вие останете. Сам – прошепна Пендъргаст дрезгаво. – Лейтенант Д’Агоста и д-р Краснер да излязат.
Глин тихо затвори вратата и завъртя ключа.
— Готово.
— Това, което ще последва… трябва да бъде във формата на разпит. Вие ще задавате въпроси, аз ще им отговарям. Няма друг начин. Аз… – И на това място шепотът му прекъсна за дълго време. – Аз съм неспособен да говоря за това, на което току-що станах свидетел – по волята си.
— Разбирам.
Пендъргаст лежеше безмълвно. След известна пауза Глин заговори отново.
— Имате какво да ми кажете.
— Да.
— За вашия брат, Диоген.
— Да.
— Събитието.
Пауза.
— Да.
Глин се загледа към тавана, където бяха скрити една малка камера и широкообхватен микрофон. Бръкна в джоба си, натисна бутона на едно малко дистанционно и ги дезактивира. Някакво вътрешно чувство му казваше, че каквото и да идва, то трябва да остане единствено между тях двамата. Придвижи инвалидния си стол напред.
— Вие бяхте там.
— Да.
— Вие и брат ви. Други нямаше.
— Нямаше други.
— Каква е датата?
Нова пауза.
— Датата не е от значение.
— Оставете на мен да преценя.
— Беше пролет. Навън бугенвилеята цъфтеше. Не мога да кажа нищо по-конкретно.
— На колко години бяхте?
— На девет.
— Значи брат ви трябва да е бил на седем, нали?