Значи дотук го беше довела лудостта му.
— Разкажете ми как започна – каза той.
— Не знам. Подът се наклони или рухна под Диоген. Той пропадна в една по-долна стая.
— По-дълбоко в кутията?
— Да, върна се на първия етаж. Там, където се провеждаше… шоуто.
— Опишете го.
Пендъргаст внезапно простена – стон на страдание, на толкова дълго потискана мъка, че Глин за миг остана без думи.
— Опишете го – насърчи го той в мига, в който се съвзе.
— Зърнах го само за миг, не го видях напълно. И тогава… те се затвориха около мен.
— Те?
— Механизмите. Задвижени от тайни пружини. Един зад мен, който прегради изхода. Друг, който заключи Диоген във вътрешната стая.
Пендъргаст отново млъкна. Възглавницата под главата му сега беше подгизнала от пот.
— Но за миг… вие сте видели онова, което е видял Диоген.
Пендъргаст лежеше неподвижно. След това много бавно той наклони главата си.
— Само за миг. Но чух всичко. Всичко.
— И какво беше то?
— Шоу с магически фенери – прошепна Пендъргаст. – Една фантасмагория. Управлявана от галванична клетка. Това беше… специалитетът на Комсток.
Глин кимна. Знаеше нещичко по въпроса. Магическите фенери представляваха устройства, които пропускаха светлина през стъклени повърхности, върху които бяха гравирани образи. Прожектирани върху бавно въртяща се стена с грапава повърхност, за да засилят илюзията и придружени със зловеща музика и повтарящи се гласове, те бяха еквивалент от деветнадесетото столетие на сегашните филми на ужасите.
— И какво все пак видяхте?
Агентът рязко скочи от дивана, внезапно изпълнен от трескава възбуда. Той тръгна из стаята като свиваше и отпускаше юмруци. След това се обърна към Глин.
— Моля ви, не ме питайте това.
Той се овладя с върховно усилие, продължавайки да крачи из стаята като животно в клетка.
— Продължете, моля – каза Глин безстрастно.
— Диоген крещеше пронизително от вътрешната стая. Отново и отново… и отново. Чух ужасно драскане, докато се опитваше да се измъкне навън – можех да чуя как ноктите му се чупят. После настъпи дълга тишина… А след това – не знам точно кога е било – чух изстрел.
— Изстрел от оръжие?
— Комсток Пендъргаст беше снабдил своята… къщичка на болката с малък пистолет с един патрон. Даваше избор на жертвата си. Можеш да изгубиш ума си; можеш да умреш от страх – или да отнемеш живота си.
— И Диоген избра последното?
— Да. Но куршумът не… не го уби. Само го рани.
— Как реагираха родителите ви?
— В началото не казаха нищо. След това се престориха, че е болен от скарлатина. Запазиха тайната му. Страхуваха се от скандала. Казаха ми, че скарлатината е повредила зрението, усещането му за вкус и мирис. Че е умъртвила едното му око. Но сега вече знам, че трябва да е било от куршума.
Глин усети, че го полазват студени тръпки и изпита непреодолима нужда да измие ръцете си. Мисълта за нещо толкова отвратително, толкова прекалено ужасно, че да накара едно седемгодишно дете да… Той прогони мисълта.
— А малката стая, в която сте се оказали затворен – каза той, – и… тези снимки, за които споменахте – те какви бяха?
— Официални снимки от сцени на престъпления и полицейски портрети на най-ужасните убийства в света. Може би начин човек да се подготви за… за ужаса отвъд.
Над малката стая легна страшна тишина.
— Колко време измина, преди да ви спасят? – попита най-сетне Глин.
— Не знам. Часове, а може би цял ден.
— И вие се събудихте от този жив кошмар с убеждението, че Диоген се е разболял. И това е обяснило неговото дълго отсъствие.
— Да.
— Нямали сте представа за истината?
— Не, никаква.
— Но все пак Диоген никога не е осъзнал, че сте потиснали спомена.
Пендъргаст рязко спря да крачи.
— Не, предполагам, че не е.
— В резултат на което вие никога не сте се извинили на брат си, не сте се опитал да се съобразите с него. Дори не сте го споменавали, защото сте блокирали напълно спомена за Събитието.
Пендъргаст погледна настрана.
— Но за Диоген вашето мълчание е означавало нещо съвсем друго. Упорит отказ да признаете грешката си, да измолите прошка. И това може да обясни…
Глин млъкна. Той бавно оттласна инвалидния си стол назад. Не знаеше всичко – предстоеше компютърен анализ, – но знаеше достатъчно, за да го види сега ясно, в най-едри щрихи. Почти от раждането си Диоген е бил странен, загадъчен, блестящо създание, каквито са били повечето от рода Пендъргаст преди него. Можело, е да тръгне и по двата пътя, ако Събитието не се беше случило. Но човекът, който е успял да изплува от „Вратата на Ада“ – опустошен както емоционално, така и физически – се бе превърнал в нещо съвсем различно. Да, всичко това имаше смисъл: ужасните картини на престъпление, на убийство, които Пендъргаст бе издържал… Диогеновата омраза към брат му, отказал да говори за мъчението, което бе причинил… Собствената Пендъргастова склонност към разследване на патологични престъпления… Сега действията на двамата братя придобиваха смисъл. И Глин вече знаеше защо Пендъргаст бе потискал толкова силно спомена. Не само защото е бил толкова отвратителен. Не! А защото вината е била толкова съкрушителна, толкова смазваща, че е заплашвала собствения му здрав разсъдък.