Глин смътно осъзна, че Пендъргаст го гледа. Агентът стоеше застинал като статуя, кожата му приличаше на сив мрамор.
— Господин Глин – произнесе той.
Глин вдигна вежди в ням въпрос.
— Няма друго, което мога да кажа или ще кажа.
— Разбрах.
— Сега имам нужда за пет минути да остана сам, моля ви. Без каквото и да било прекъсване. След което можем… да продължим нататък.
След малко Глин кимна. После обърна инвалидния си стол, отвори вратата и излезе от студиото, без да каже дума.
53.
С вой на сирени Хейуърд успя да се добере до Грийнуич вилидж за двайсет минути. По пътя се беше опитала да се свърже с други няколко телефонни номера на Д’Агоста, но безуспешно. Беше се опитала да намери някаква информация за „Ефективни инженерни решения“ или за Ели Глин, но също без успех. Дори в базата данни на Нюйоркската телекомуникационна компания нямаше нищо, макар „Ефективни инженерни решения“ да бяха регистрирани като легална фирма, както се изисква по закон.
Тя знаеше, че компанията съществува, знаеше и адреса й – улица „Литъл Уест“ 12. И нищо друго.
Сирените още свиреха, когато тя се отклони от магистралата Уест Сайд към Уест стрийт и оттам зави в тясна уличка, претъпкана от двете страни с опушени тухлени сгради. Изключи сирената и запълзя напред като гледаше номерата. „Литъл Уест“ 12, някога център на месопреработвателния окръг, представляваше дълга единична постройка. На сградата на „Ефективни инженерни решения“ нямаше номер, но тя заключи, че трябва да е тази, ако се съдеше по номерата на сградите от двете страни на улицата. Не беше точно каквото си бе представяла: около дванайсет етажа висока, с олющена табела на някаква отдавна несъществуваща месопреработвателна компания – при все че се издаваше с новите си прозорци със скъпа дограма на горните етажи и двойната метална врата на товарителната рампа, която изглеждаше подозрително хай-тек. Тя паркира отпред, блокирайки тясната уличка и се насочи към входа.
Отстрани на товарителната рампа имаше по-малка врата, интерком със звънец и това беше всичко. Тя натисна интеркома и зачака, сърцето й биеше от безсилие и нетърпение.
Почти веднага отговори женски глас:
— Да?
Тя извади значката си, без да е сигурна къде е камерата, но убедена, че има такава.
— Капитан Лора Хейуърд, НПУ, отдел „Убийства“. Искам незабавен достъп до помещенията.
— Имате ли заповед? – долетя приятният отговор.
— Не. Тук съм, за да се срещна с лейтенант Винсънт Д’Агоста. Трябва да го видя незабавно – въпросът е на живот и смърт.
— Сред служителите ни няма Винсънт Д’Агоста – отвърна женският глас, запазвайки любезен бюрократичен тон.
Хейуърд си пое въздух.
— Искам да предадете съобщение на Ели Глин. Ако тази врата не се отвори след трийсет секунди, ето какво ще се случи: НПУ ще прегради входа, ние ще снимаме всеки, който влезе или излезе, ще вземем заповед за обиск и ще ви обърнем лабораторната стъклария надолу с главата. Разбрахте ли ме? Броенето започва току-що.
Отне само петнайсет секунди. Чу се леко изщракване и вратите се разтвориха безшумно.
Тя пристъпи в мъждиво осветения коридор, който завършваше с врати от неръждаема стомана. Те се отвориха едновременно, разкривайки едър мускулест мъж в костюм, украсен с логото на колежа Харви Мъд.
— Насам – каза той и се обърна безцеремонно.
Тя го последва през просторна стая до производствения асансьор, който преодоля кратка височина, за да стигне до лабиринт от бели коридори, завършващ с двойка врати от лакирано черешово дърво. Те се отвориха към малка, елегантна конферентна зала.