В отсрещния й край стоеше Винсънт Д’Агоста.
— Здравей, Лора – каза той.
Хейуърд усети, че е загубила дар слово. До такава степен бе решена да го види, че не бе помислила предварително какво точно ще му каже, ако успее да го открие. Д’Агоста също мълчеше. Сякаш освен поздрава не бе в състояние да каже нищо друго.
Хейуърд преглътна и гласът й се възвърна.
— Винсънт, нуждая се от помощта ти.
Поредна дълга тишина.
— Моята помощ?
— При последната ни среща ти говореше, че Диоген планира нещо по-голямо. Ти каза: Той има план, който ще пусне в действие.
Тишина. Хейуърд усети, че се изчервява; беше много по-трудно, отколкото си бе представяла.
— Това ще стане довечера – продължи тя. – В музея. На откриването.
— Откъде знаеш?
— Да кажем, че имам предчувствие – дяволски силно предчувствие.
Д’Агоста кимна.
— Мисля, че Диоген работи в музея под фалшива самоличност. Всички улики сочат, че диамантеният обир е подпомогнат отвътре, нали? Е, той е бил този, който го е подпомогнал.
— Това не е заключението, което направихте ти, Кофи и другите…
Тя махна нетърпеливо с ръка.
— Ти каза, че Виола Маскелене и Пендъргаст са романтично обвързани. Точно затова Диоген я е отвлякъл. Нали?
— Да.
— Познай кой е на откриването?
Нова тишина – този път не неловка, а изненадана.
— Точно така. Маскелене. Наета в последната минута като египтолог за шоуто. Да замести Уичърли, който умря в музея при много странни обстоятелства.
— Исусе! – Д’Агоста погледна часовника си. – Седем и половина.
— Откриването тече, докато ние говорим. Трябва да тръгнем веднага.
— Аз… – Д’Агоста отново се поколеба.
— Хайде, Вини, няма време за губене. Познаваш мястото по-добре от мен. Полицията няма да си мръдне пръста – трябва всичко да направя сама. Ето защо си ми нужен.
— Нужно ти е нещо повече от мен – рече той тихо.
— Кого имаш предвид?
— Нужен ти е Пендъргаст.
Хейуърд се засмя безрадостно.
— Блестящо. Да изпратим един „Чопър“ до Херкмур и да опитаме да го вземем за вечерта.
Отново тишина.
— Той не е в Херкмур. Тук е.
Хейуърд го зяпна неразбиращо.
— Тук? – повтори тя най-сетне.
Д’Агоста кимна.
— Измъкнал си го от Херкмур?
Ново кимване.
— Господи, Вини! Да не си се побъркал? И без това си загазил до шия… а сега и това. – Без да мисли, тя се отпусна на един от столовете около конферентната маса, но почти веднага скочи. – Не мога да повярвам!
— И какво смяташ да направиш по въпроса? – попита Д’Агоста.
Тя стоеше и го гледаше втренчено. Чудовищността на избора, който трябваше да направи, бавно изкристализира в съзнанието й. Бе избор между това да играе по правилата – арестува Пендъргаст, вика подкрепление, отвежда го в затвора и се връща в музея – или…
Или какво? Не съществуваше друга опция. Това беше, което щеше да направи – което трябваше да направи. Всичко, което бе научила за работата си като ченге, всяка фибра от душата й на ченге й го казваше.
Тя извади радиостанцията си.
— Викаш подкрепление? – попита Д’Агоста с нисък глас.
Тя кимна.
— Помисли какво се каниш да направиш, Лора. Моля те.
Но петнайсетте години тренировка вече го бяха направили вместо нея. Тя вдигна радиостанцията към устните си.
— Капитан Хейуърд иска връзка с отдел „Убийства“.
Тя усети ръката на Д’Агоста да я докосва нежно по рамото.
— Имаш нужда от него.
— Ало? Код 16. Имам беглец и се нуждая от подкрепление… – Гласът й секна.
В тишината можеше да чуе неизбежния въпрос на диспечера.
— Местонахождението ви, капитане?
Хейуърд не каза нищо. Очите й срещнаха очите на Д’Агоста.
— Капитане? Трябва да знам къде се намирате.
Настъпи тишина, нарушавана единствено от пропукването в радиостанцията.
— Чувам ви, край – каза Хейуърд.
— Местонахождението ви?
Отново тишина. След това тя произнесе:
— Отменете код 16. Ситуацията е разрешена. Капитан Хейуърд край, изключвам.
54.
Хейуърд се откъсна от бордюра, направи обратен завой и се понесе в насрещното платно по улица „Литъл Уест“, зави надясно по „Уест стрийт“ и полетя към центъра, предизвиквайки бясно натискане на спирачки и вой на клаксони. Ако имаха късмет, щяха да са в музея не по-късно от 8:20. Д’Агоста седеше на пасажерската седалка до нея, без да казва нищо. Тя погледна към Пендъргаст в огледалото за обратно виждане – лицето му бе зле натъртено, със скорошна прорезна рана по дължината на едната буза. Изражението му беше призрачно, такова никога не беше виждала на лицето му преди – както и на лицето, на който и да е друг, впрочем. Имаше вид на човек, който току-що бе надникнал в собствения си ад.