Хейуърд заобиколи един боклукчийски камион, който креташе бавно, но затова пък с гръм и трясък.
— Била е наета от музея буквално в последната минута на мястото на Уичърли.
— Наета от кого?
— От шефа на отдел „Антропология“. Менцес. Хюго Менцес.
Нова пауза, много по-кратка, преди Пендъргаст да заговори отново.
— Кажете ми, капитане, каква е програмата за тази вечер?
Изглежда Пендъргаст започваше да се събужда.
— Ордьоври и коктейли – от седем до осем. Прерязване на лентата и отваряне на гробницата – от осем до девет. Вечеря в девет и половина.
— Отваряне на гробницата – предполагам, че това включва обиколка?
— Обиколка със светлинно-звуково шоу. Предавано по националната телевизия.
— Светлинно-звуково шоу?
— Да.
Гласът на Пендъргаст – толкова глух и далечен доскоро – сега беше изпълнен с настоятелност.
— За бога, капитане, побързайте!
Хейуърд се стрелна между две таксита, които упорито отказваха да й дадат път и закачи бронята на едното. Когато хвърли поглед към огледалото за обратно виждане, видя как ламарината се откъсва, отскача и се разбива сред дъжд от искри.
— Защо имам чувството, че пропускам нещо? – попита Д’Агоста.
— Капитан Хейуърд е права – каза Пендъргаст. – Това е то – „идеалното престъпление“, за което се хвалеше Диоген.
— Сигурен ли си?
— Слушайте ме внимателно – каза Пендъргаст. Поколеба се за миг. – Ще го кажа само веднъж. Преди много години на брат ми бе причинено зло. Той стана жертва – неволна, но все пак жертва – на едно садистично изобретение: „къщичка на болката“, част от извратена увеселителна атракция, чиято единствена цел бе да накара посетителя да обезумее или да умре от ужас. И сега Диоген – под фалшивата самоличност на Менцес, за когото без съмнение се представя – с помощта на свои тайни средства ще пресъздаде това на тазвечерното откриване. Ели Глин го каза: мотивът на Диоген е убеждението му, че е жертва. Брат ми иска да извърши жестоката несправедливост, която е била причинена нему, но в по-голям мащаб. И с предаване по телевизията на живо този мащаб наистина ще е впечатляващ. Ето какво е замислял. Всичко останало е странично.
Той отново се отпусна назад в седалката и потъна в мълчание.
Колата напусна магистралата „Уест Сайд“ през изхода за 79-та улица, след това ускори на изток към задната част на музея. Напред всичко изглеждаше спокойно – нямаше включени полицейски лампи, не кръжаха хеликоптери.
Може би още не се е случило.
Тя се насочи по „Кълъмбъс“, направи остър завой около 77-а улица със скърцане на гуми и полетя към „Мюзиъм Драйв“, набивайки спирачки на косъм, преди да се удари в редицата лимузини, таксита и наблюдатели. Полицейската кола се завъртя странично пред смаяните погледи на тълпата и тя изскочи, размахвайки значката си. Д’Агоста вече тичаше пред нея, проправяйки й път като таран.
— Капитан Хейуърд, НПУ, отдел „Убийства“ – извика тя.
— Направете път!
Тълпата се раздели на две объркана, по-бавните бяха разпръснати от Д’Агоста и само след миг вече бяха стигнали до кадифените въжета. Без да се забави дори за секунда, Д’Агоста изблъска гарда, който направи опит да препречи входа. Хейуърд размаха значката си пред удивените дежурни полицаи и хукна заедно с Д’Агоста по застланото с килим стълбище към огромните бронзови врати на музея.
55.
Нора Кели слезе от подиума сред море от аплодисменти, безкрайно облекчена от това, че кратката й реч бе минала добре. Бе говорила последна, непосредствено след Джордж Аштън, кмета и Виола Маскелене, и сега оставаха броени минути до началото на главното събитие: прерязването на лентата и отварянето на Гробницата на Сенеф.
Виола се присъедини към нея.
— Блестящо изказване – каза тя. – Дори беше интересно!
— Както и твоето.
Тя видя Хюго Менцес, който им правеше знаци да отидат при него. Промуши се през тълпата, следвана от Виола. Лицето на Менцес беше зачервено, сините му очи искряха, бялата вратовръзка и фракът му придаваха вид на импресарио. Ръката му държеше тази на кмета на Ню Йорк, Саймън Скайлър, късоглед мъж с очила и изражение на бухал, чиято безобидна външност убедително прикриваше същината му на хитрец и изключително ловък политик със смъртоносна хватка. Беше предвидено да изнесе кратка реч на вечерята и той едва бе изчакал момента, в който щеше да изиграе ролята си. Стоеше до една брюнетка, толкова натруфена, че не можеше да е друго, освен съпруга на политик.
— Нора, скъпа, познаваш кмета Скайлър, разбира се – произнесе Менцес. – А това е госпожа Скайлър. Саймън, това е д-р Нора Кели, главен куратор на „Гробницата на Сенеф“ и един от най-блестящите и интересни млади учени. А това е д-р Виола Маскелене, страхотната британска египтоложка.