— За мен е чест да се запознаем – каза мъжът и погледна любопитно Виола през дебелите лещи на очилата си, след което прехвърли интереса си към Нора с явно одобрение и към двете. – Отлично изказване, госпожице Маскелене, особено онази част за претеглянето на сърцето след смъртта. Ужасно се боя, че моето сърце е станало доста тежичко през последните няколко години, благодарение на нюйоркските политици. – Той се засмя весело и Нора и Виола послушно се засмяха с него, последвани от Менцес. Скайлър беше известен с високата самооценка на остроумието си, една оценка, която не се споделяше от много негови познати. Тази вечер изглеждаше в чудесно разположение на духа. Да не повярва човек, че едва преди шест седмици лично той бе настоявал за оставката на Колъпи. Така стояха нещата в политиката на големите градове.
— Нора – каза Менцес, – кметът и съпругата му биха искали ти и д-р Маскелене да ги придружите в гробницата.
— С най-голямо удоволствие – усмихна се Виола.
Нора кимна.
— За нас би било чест. – Тя знаеше, че е стандартна практика служители на музея да придружават като частни гидове ВИП-гостите на тържествените откривания. И макар кметът Скайлър да не беше най-високостоящият политик тук, той беше най-важният, човекът, който държеше „портфейла“ на музея и който бе осъдил най-гръмогласно унищожаването на диамантите.
— О, колко мило! – пропя съпругата му, която не изглеждаше ни най-малко ентусиазирана от идеята да бъде придружена от две толкова атрактивни екскурзоводки.
Менцес се усмихна и прошумоля нататък през тълпите. Нора го гледаше как групира по двойки губернатора с музейния заместник-директор, един нюйоркски сенатор с Джордж Аштън и всякакви ВИП-персони с останалия персонал, като караше всеки да се почувства специален.
— Този човек е същински сватовник – каза кметът и се закиска, следейки го с очи. – Бих могъл да го използвам в моя щаб! – Огромните високи полилеи в залата сипеха блясък върху голото му теме, осветявайки го като билярдна топка.
— Дами и господа, моля за вашето внимание! – разнесе се плътният аристократичен глас на Фредерик Уотсън Колъпи, музейният директор, който бе застанал пред вратите на гробницата със същата огромна, досадна ножица, с която парадираше на всяко откриване. С малко помощ от един асистент той разтвори ножицата и се приготви да реже.
Тимпанистът в малкия оркестър отбеляза момента с подобаващ ехтящ звук.
— С това обявявам за официално открита, след повече от половин век на тъмнина, грандиозната Гробница на Сенеф!
С решителен жест Колъпи затвори ножицата и двата края на прерязаната лента изпърхаха към пода. Вратите от изкуствен камък се отвориха с грохот. Оркестърът незабавно поде известната тема от „Аида“ отново и онези от гостите, които имаха пропуск за първата от двете запланувани обиколки, се скупчиха пред зейналия правоъгълник от мрак.
Съпругата на кмета потрепера.
— Не обичам гробници. Наистина ли е на три хиляди години?
— На три хиляди триста и осемдесет – уточни Виола.
— Мили боже, колко много знаете! – възкликна жената, като се обърна към нея.
— Ние, египтолозите, сме същински извор на безполезни знания.
Кметът се засмя на думите й.
— А истина ли е онова, което казват – че била прокълната? – продължи госпожа Скайлър.
— Реално погледнато – поде Виола, – много египетски гробници съдържат надписи, които заплашват да навредят на онзи, който наруши покоя на мъртвия. В тази проклятието е по-силно, отколкото в повечето – но това вероятно се дължи на факта, че Сенеф не е бил фараон.
— Божичко, надявам се на нас нищо да не ни се случи. Кой е бил този Сенеф?
— Не се знае със сигурност – може би чичото на Тутмос IV. Тутмос станал фараон шестгодишен и Сенеф управлявал като регент, докато племенникът му порасне.
— Тутмос? Имате предвид цар Тут?
— О, не! – каза Виола. – Тут е Тутанкамон, друг фараон – далеч по-маловажен от Тутмос.
— Вече толкова се обърках – въздъхна съпругата на кмета.
Те минаха през вратите и пристъпиха в стръмно спускащия се коридор.
— Гледай къде стъпваш, скъпа – обади се кметът.
— Това е Първият проход на Бога – каза Виола и се впусна в кратко описание на плана на гробницата. Докато я слушаше, Нора си спомни ентусиазираната обиколка, която Уичърли бе направил само преди няколко седмици. Въпреки топлината, тя потръпна.