Тя го чувстваше и по себе си: поразяваща възбуда; неясна, нефокусирана ярост; надвиснало чувство за гибел. Все още нищо не се бе случило. Нямаше стрелба, нямаше масово убийство – нищо, което да обясни това масово умопомрачение…
Нора забеляза музейния директор, Фредерик Уотсън Колъпи. Лицето му изглеждаше разстроено и той се олюляваше към входа – единият му крак се влачеше безжизнено по земята. Тътрене – туп. Тътрене туп.
Колъпи я забеляза и отчаяното му лице се просветли. Той залитна към нея:
— Нора! Помогни ми!
Сграбчи ранената жена и Нора тъкмо се канеше да му благодари за помощта, когато Колъпи я блъсна грубо на земята.
Нора го погледна ужасена.
— Какво, по дяволите, правите? – Тя пристъпи напред да помогне на жената, но Колъпи я хвана с невероятна сила, беше забил ръце в нея и я стискаше като удавник. Тя се опита да се освободи, но отчаяната му хватка бе шокираща. В своето безумие той усука ръката си около врата й.
— Помогни ми! – извика той отново. – Не мога да вървя!
Нора заби лакът в слънчевия му сплит и той залитна, но продължи да я стиска.
Внезапно хватката около врата й се разхлаби и тя видя, че Виола свирепо рита Колъпи по кокалчетата на краката. В следващия миг той дръпна ръката си с вик и рухна на пода, като се гърчеше и сипеше ругатни.
Нора хвана Виола и двете се дръпнаха назад от побеснялата тълпа, към задната стена на Залата на колесниците. Чу се грохот и звън на стъкло, когато една витрина се срути.
— Главата ми, главата ми! – простена Виола и притисна ръце към очите си. – Не мога да мисля ясно.
— Сякаш всички са се побъркали.
— Имам чувството, че аз се побърквам.
— Сигурно е от мигащите светлини – каза Нора и се закашля. – И звуците… или може би има някакъв газ в мъглата.
— Какво искаш да кажеш?
В този момент над тях се появи огромно изображение – една триизмерна въртяща се спирала. Тя бавно се завъртя с глух, стенещ звук… след което звукът стана пронизителен, чу се друг, по-висок с четвърт тон, после трети, и затуптяха и запулсираха в дисонанс, докато спиралата ускоряваше все повече движението си. Нора я гледаше втренчено като хипнотизирана. Беше холографска проекция, това трябваше да е. Но изглеждаше толкова истинско… не приличаше на нищо, което е виждала преди. То я притегляше, всмукваше, опитваше се да я хвърли във водовъртеж от безумие.
Тя с огромно усилие откъсна очи.
— Не го гледай, Виола!
Виола цялата трепереше, очите й бяха приковани във въртящия се образ.
— Спри! – размаха пред лицето й свободната си ръка Нора.
Виола поклати глава, очите й продължаваха да гледат втренчено.
— Шоуто! – каза Нора и я разтърси. – То прави нещо с разсъдъка ни!
— Какво…? – Гласът на Виола прозвуча като упоен. И когато погледна Нора, очите й бяха кръвясали – точно каквито бяха станали очите на Уичърли.
— Шоуто. Въздейства на мозъците ни. Не го гледай, не слушай!
— Аз… не разбирам. – Виола завъртя очи.
— На пода! Затисни очите и ушите си!
Нора откъсна парче от роклята си и го върза върху очите на Виола. Точно когато се канеше да повтори процедурата върху себе си, забеляза мъж, който стоеше в една ниша в отсрещния ъгъл. Беше с бели вратовръзка и фрак, напълно спокоен, с маска на очите, с леко наклонена глава, скръстени пред гърдите ръце, стоеше като закован, сякаш чакаше. Менцес.
Поредна илюзия ли беше?
— Запуши ушите си с пръсти! – извика Нора и се смъкна до египтоложката.
Двете се свиха в ъгъла, стиснаха очи и се опитаха да се изолират от ужасното, гротескно шоу на смъртта.
65.
Смитбак хукна след Пендъргаст през опразнените музейни зали; лъчът от фенерчето на агента осветяваше пътя им по протежението на кадифените въжета. За няколко минути стигнаха ротондата, стъпките им отекваха по белия мрамор; секунди по-късно двамата се появиха на величествените, покрити с червени пътеки стъпала пред музея. Сега по „Мюзиъм Драйв“ се стичаха полицейски коли с вой на сирени и скърцащи спирачки. Смитбак чуваше глухото бучене на хеликоптери отгоре.
Много от полицаите бяха заети с въдворяване на ред сред тълпата, опитваха се да опразнят „Мюзиъм Драйв“ от паникьосалите се гости, зяпачите и представителите на пресата. Безброй полицейски служители се бяха скупчили в основата на огромните стълби, където разполагаха мобилен команден център. Хората се блъскаха и бутаха, врява изпълваше въздуха. Фотографските светкавици проблясваха като избухващи фойерверки.