Пендъргаст отмести очи и също ги забеляза.
В този миг Менцес се хвърли настрани с невероятна скорост и се стопи в мрака. Пендъргаст се обърна, готов да го последва – след което отново погледна към Виола, а лицето му бе изкривено от нерешителност.
Смитбак хукна към двете жени и им помогна да се изправят. Миг по-късно Пендъргаст го последва и взе Виола в прегръдките си.
— О, Господи… – ридаеше тя. – О, Господи, Алойзиъс…
Но Смитбак почти не чуваше. Той бе притиснал Нора с една ръка, докато с другата галеше изцапаното й и покрито с кръв лице.
— Добре ли си?
Тя присви очи.
— Боли ме главата и съм одраскана тук-таме. Беше такъв кошмар.
— Сега ще те изведем навън. – Смитбак се обърна към Пендъргаст. Агентът все още държеше Виола, но очите му бяха отправени към тъмнината, накъдето Хюго Менцес бе изчезнал.
Отзад, откъм погребалната камера Смитбак чу приглушеното писукане на полицейските радиостанции. Лъчите на фенерчетата прорязаха мрака, полицаите вече бяха тук; десетината униформени мъже изглеждаха объркани, докато прекрачваха прага на Залата на колесниците с извадени оръжия.
— Какво става тук, по дяволите? – попита един лейтенант, явно шефът им. – Какво е това място?
— Вие сте в Гробницата на Сенеф – отвърна Пендъргаст.
— Ами експлозията?
— Трябваше да влезем, лейтенант – застана отпред Хейуърд и показа значката си. – А сега слушайте внимателно. Тук имаме ранени, а нататък сигурно ще са още повече. Ще са ни необходими парамедици, мобилни пунктове за първа помощ, линейки. Разбирате ли? Лейтенант Д’Агоста е в предната част на гробницата, за да ескортира затиснатите под отломки жертви към изхода. Нуждае се от помощ.
— Разбрано, капитане. – Лейтенантът се обърна към подчинените си и започна да раздава заповеди. Неколцина от тях прибраха пистолетите си в кобурите и тръгнаха към вътрешността на гробницата, а подскачащата светлина на фенерчетата бележеше пътя им. Смитбак чуваше приближаването на тълпата, стенанията, плача и кашлянето, прекъсвани отново и отново от гневни, несвързани викове. Изглеждаше сякаш местят приют за душевноболни.
Пендъргаст вече помагаше на Виола да се придвижи към изхода. Смитбак обви ръка около Нора и те тръгнаха след тях към зейналата дупка в ъгъла на погребалната камера. Няколко минути по-късно бяха вън от изпълнената с отровни изпарения гробница, в ярко-осветената станция на метрото. По платформата срещу тях тичаха медицински екипи за спешна помощ, някои носеха сгъваеми носилки.
— Ще ги вземем, господа – каза един от санитарите, когато ги приближиха, докато останалите вече се промушваха през дупката в стената.
За броени минути Виола и Нора бяха сложени на носилките и превързани към тях, след което ги понесоха бързо нагоре по стълбите. Пендъргаст водеше. Червенината беше изчезнала от лицето му и сега то беше бледо и неразгадаемо. Смитбак вървеше отстрани на носилката с Нора.
Тя се усмихна и се протегна да хване ръката му.
— Знаех, че ще дойдеш.
67.
— Поднасяме закуската в шест, сър – каза прислужникът на красивия, безукорно облечен джентълмен в частното купе.
— Предпочитам да я сервирате в спалнята ми. Благодаря ви предварително за услугата.
Прислужникът погледна надолу към двайсетдоларовата банкнота, мушната в ръката му.
— Няма проблем, сър, изобщо няма проблем. Има ли нещо друго, което мога да направя за вас?
— Да. Можете да ми донесете изстудена чаша, натрошен лед, бутилка студена газирана вода и кутия захар на бучки.
— Много добре, сър. Връщам се след минутка. – Мъжът излезе от купето с усмивка и поклон, като затвори вратата след себе си с почти благоговейно внимание.
Диоген Пендъргаст гледаше как ниският прислужник тръгна по коридора и изчезна от поглед. Чу стъпките му да заглъхват, чу затръшването на тежката врата в края на вагона на мотрисата. Чу безбройните звуци на гара Пен, смесени, но въпреки това различни в съзнанието му: отливът и потокът от разговори извън влака, звучните монотонни съобщения на диспечера.
Той отмести поглед към прозореца и огледа лениво платформата. Приветства го пейзаж от сивкави сенки. Един едър началник-влак търпеливо даваше напътствия на млада жена с бебе. Покрай тях притича пътник с куфарче в ръка, бързайки да хване последния експрес от Мидтаун за Доувър на съседния перон. Слаба възрастна жена мудно се влачеше на несигурните си крака. Тя спря и втренчи очи във влака, след това погледна билета си, преди да продължи нататък.