— Трудно е да се повярва, че светлина и звук могат да причинят увреждане на мозъка.
— Всеки невролог ще ти каже, че извънмерният страх, болка, стрес или гняв, могат да увредят човешкия мозък, да убият мозъчни клетки. Посттравматичното стресово разстройство в крайната си форма всъщност води до мозъчно увреждане. Диоген просто е довел това до неговия максимален завършек.
— Било е замислено от самото начало.
— Да. Не е съществувал никакъв граф Кахорс. Диоген е дал парите за реставрацията на гробницата. А самото древно проклятие е придало точно драматичната окраска, която Диоген обожава. Очевидно е организирал тайно своя собствена версия на шоуто, неизвестно за техниците и програмистите. Тествал я е първо върху Джей Липър, а после върху египтолога – Уичърли. Спомни си, Винсънт, главната му цел бяха не хората в гробницата: по националната телевизия течеше предаване на живо. Милиони хора щяха да бъдат засегнати.
— Невероятно.
Пендъргаст наведе глава.
— Не. Напълно логично. Целта му е била да пресъздаде ужасното, непростимо Събитие… за което аз бях отговорен.
— Не започвай да се самообвиняваш.
Агентът вдигна поглед отново, сребристите му очи внезапно потъмняха върху израненото лице. Той заговори с тих глас, сякаш говореше на себе си.
— Аз съм създател на брат си. И през всичкото това време не съм го знаел – никога не се извиних, нито пък компенсирах онова, което съм сторил. И това е нещо, с което ще трябва да живея през остатъка от живота си.
— Извинявай, че го казвам, но това са пълни глупости. Не знам всичко, но със сигурност знам, че случилото се на Диоген е било злополука.
Пендъргаст продължи, гласът му беше дори по-тих, сякаш изобщо не беше чул.
— Единствената причина за съществуването на Диоген съм аз. А може би моята причина да съществувам е той.
Ролсът навлезе в територията на летище „Кенеди“ и продължи напред към терминал 8. Щом закова до бордюра, Пендъргаст излезе, последван от Д’Агоста.
Агентът вдигна куфарчето си и стисна ръката на Д’Агоста.
— Късмет на изслушването, Винсънт. Ако не се върна, Проктър ще се занимае с делата ми.
Д’Агоста преглътна.
— Като заговори за връщане, има нещо, което исках да те питам.
— Да?
— Това е… труден въпрос.
Пендъргаст направи пауза.
— За какво става дума?
— Ти осъзнаваш, че има само един начин да се погрижиш за Диоген.
Сребристите очи на агента изстинаха.
— Знаеш за какво говоря, нали?
Пендъргаст продължаваше да не казва нищо, но погледът му беше толкова студен, че Д’Агоста почти изпита желание да отклони очи.
— Когато моментът настъпи, ако ти се колебаеш… той няма да се поколебае. Така че искам да знам дали ще си в състояние да… – Д’Агоста не можа да довърши изречението.
— Въпросът ти, Винсънт? – дойде леденият отговор.
Д’Агоста го погледна отново, без да каже нищо. След малко Пендъргаст се обърна рязко и изчезна в терминала.
72.
Диоген Пендъргаст се спусна бавно към ъгъла на „Виа делло Спроне“ и после обратно към „Виа Санто Спирито“. Констанс Грийн не се виждаше, беше тръгнала по „Виа деи Коверели“, както той бе предвиждал. И сега щеше да го чака в засада да заобиколи ъгъла.
За да се увери в това, той се спусна бързо по „Виа Санто Спирито“ и спря точно преди началото на „Коверели“, като се изравни със старинната, изрисувана с техника сграфито фасада на някакъв отдавна забравен дворец. С изключителна предпазливост той надзърна зад ъгъла.
Отлично. Тя все още не се виждаше – беше завила зад първия остър завой и нямаше съмнение, че го чакаше да се покаже от срещуположната посока.
Плъзна ръка в джоба си и напипа кожен калъф, от който извади скалпел с дръжка от слонова кост, идентичен с онзи, който беше оставил под възглавницата й. Хладната му тежест го успокои. Отброявайки секундите, той разтвори чадъра си и зави. След това тръгна самоуверено по „Виа деи Коверели“ – обувките му отекваха по калдъръмената настилка на тясната уличка, горната част на тялото му бе скрита под черния чадър. Нямаше нужда да се прикрива: тя нямаше да погледне назад зад ъгъла, за да види кой се приближава от другата посока. Не би очаквала появата му от тази страна.