Той закрачи по стръмните камъни, лъхащи на урина и кучешки изпражнения, на повръщано и мокро. Старинната уличка пазеше дори миризмата на средновековна Флоренция. Като държеше скалпела скрит в облечената си в ръкавица ръка, той се приближи до първия остър завой. След това визуализира удара си. Тя щеше да е с гръб към него; той щеше да се приближи отстрани, да хване врата й с лявата си ръка, докато насочва скалпела към онази сладка трапчинка, точно под лявата ключица; дължината на острието на скалпела щеше да е достатъчна да пререже брахиоцефалната артерия в точката, където тя се разделяше на сънна и субклавиална. Нямаше да има време дори да извика. Щеше да я държи, докато умира; щеше да я люлее; щеше да остави кръвта й да се стича по него, както беше направил веднъж преди… при съвсем различни обстоятелства…
… а след това щеше да я остави заедно със своя дъждобран в уличката.
Той се приближи към ъгъла. Петнайсет крачки, десет, девет, сега…
Зави и спря напрегнат, а след това – удивен. Там нямаше никого.
Бързо се огледа, напред и назад: никой. Сега той беше на острия ъгъл, сляп, без да е в състояние да види кой идва, от която и да е посока.
Усети пристъп на паника. Някъде беше сбъркал. Но къде бе отишла тя? Беше ли го изиграла по някакъв начин? Това не му се виждаше възможно.
Той спря, осъзнавайки, че сега е в задънена улица. Ако завиеше зад ъгъла отпред, към „Борго Теголайо“, много по-широка и по-осветена, и тя беше там, щеше да го види – и тогава би загубил цялото си преимущество. От друга страна, ако тя се намираше зад него и той тръгнеше назад, това също би съсипало предимствата му.
Стоеше неподвижен и мислеше трескаво. Небето продължи да се стъмнява и сега той осъзна, че това не беше само заради дъжда, а защото вечерта се беше спуснала като мъртва ръка над града. Не можеше да стои тук вечно: трябваше да върви, да завие зад единия или зад другия ъгъл.
Въпреки студа, усети, че му става топло под дъждобрана. Трябваше да изостави плана си, да се обърне и да се върне по пътя, по който бе дошъл – да прибере, тъй да се каже, своя флангов маньовър, сякаш никога не го е започвал. Така щеше да е най-добре. Нещо беше станало. Тя беше направила друг завой някъде и той я беше изгубил – това беше. Тогава трябваше да помисли за друга атака. Може би трябваше да отиде до Рим и да й позволи да го последва в катакомбите на Свети Каликст. Този популярен туристически обект, с неговите безименни слепи улици, би бил идеалното място да я убие.
Той се обърна и тръгна назад към „Виа деи Коверели“, като предпазливо зави зад първия ъгъл. Уличката беше пуста. Спусна се по нея – и тогава внезапно, с ъгълчето на окото си, улови мигновено движение от една от арките горе; инстинктивно се хвърли встрани, точно когато една сянка се спусна върху него и той усети неизбежния удар на скалпел, който мина през дъждобрана и сакото му, последван от пламтящата болка на разрязана плът.
С вик той се извъртя и още докато падаше, замахна със собствения си скалпел в блестяща дъга, като се целеше във врата й. По-богатият му опит с острието, съчетан с невероятна бързина, си каза думата, когато скалпелът му срещна плът в мъглявина от кръв; но когато продължи да пада, той осъзна, че тя бе извъртяла главата си в последния момент и острието му, вместо да пререже гърлото й – леко я беше по-рязало по бузата.
Той рухна тежко върху калдъръмената настилка, с блокиран от изумление мозък, претърколи се и скочи със скалпел в ръка – но нея вече я нямаше, беше изчезнала.
В този момент разбра нейния план. Посредствената й дегизировка не беше случайност. Тя му се беше показала, така както той й се бе показал. Беше му позволила да я заведе до точката на засада и тогава я бе използвала срещу него. Бе контрирала неговия контраудар.
Простата му брилянтност го удиви.
Той стоеше и гледаше надвисналите над него каменни арки. Видя разтрошения корниз от пиетра серена, от който – без съмнение – тя го беше нападнала. Високо горе успя да съзре тънкия отрязък стоманеносиво небе, от което се отцеждаха дъждовни капки.
Той направи стъпка и се олюля.
Усети, че му прималява, когато чувството за парене отстрани се засили. Не посмя да разкопчае дъждобрана си и да провери; не можеше да си позволи да се появи кръв от външната страна на дрехите му – това щеше да привлече внимание. Завърза колкото се може по-стегнато колана на дъждобрана, в опит да превърже раната.