— Харесва ли ти новата реколта? – попита тя. – Отворих бутилката специално за случая.
— Също толкова прекрасна, като предишната. От твоите лозя е, предполагам.
— Да. Сама набрах гроздето и дори го отъпках със собствените си крака.
— Не знам дали да се чувствам поласкан или ужасен. – Той взе деликатно парченце колбас, огледа го и си отряза една хапка. – Да не би ти да си застреляла и глигана?
Виола се усмихна.
— Не. Все някъде трябваше да тегля чертата. – Тя го погледна, очите й станаха загрижени. – Полагаш храбри усилия да си забавен, Алойзиъс.
— Като такива ли изглеждат – усилия? Моите извинения.
— Претоварен си. И не изглеждаш твърде добре. Нещата не вървят добре за теб, нали?
Той се поколеба за момент, после – много бавно – поклати глава.
— Бих желала да можех да сторя нещо.
— Компанията ти е достатъчно тонизираща, Виола.
Тя отново се усмихна, а очите й се върнаха на младата жена.
— Странно е като си помислиш, че убийството – наистина няма как другояче да го наречем, нали? – се оказа такова пречистващо преживяване за нея.
— Наистина. При все това обаче аз се боя, че тя си остава едно наранено човешко същество. – Той се поколеба. – Сега си давам сметка, че беше грешка да я държа заключена в къщата в Ню Йорк. Тя имаше нужда да излезе и да види света. Диоген се възползва от тази нужда. В това отношение също допуснах грешка – направих я уязвима за него. Вината и срамът са с мен неотклонно.
— Говорил ли си за това с нея? За тези чувства, имам предвид? Може би и за двама ви ще е добре.
— Опитвал съм. Всъщност, повече от веднъж. Но тя категорично отказва всяка възможност за дискусия по тази тема.
— Може би това ще се промени с времето? – Виола отметна коси. – Къде смятате да отидете после?
— Вече пътешествахме из Франция, Испания и Италия – тя изглежда проявява интерес към руините на Древен Рим. Правя всичко по силите си да отклоня мислите й от това, което се случи. Въпреки това, обаче, тя остава умислена и далечна, както сама виждаш.
— Смятам, че това, от което Констанс най-много се нуждае, е напътствие.
— Що за напътствие?
— Знаеш. Такова, каквото един баща може да даде на дъщеря си.
Пендъргаст се размърда в стола си раздразнено.
— Никога не съм имал дъщеря.
— Сега имаш. И знаеш ли какво? Мисля, че цялата тази грандиозна обиколка, на която я водиш, не дава резултат.
— И на мен ми мина през ум същата мисъл.
— Имате нужда от възстановяване – и двамата. Трябва да преодолеете това заедно.
Пендъргаст помълча малко.
— Мислех си дали няма да е добре да се оттеглим от света за известно време.
— О?
— Има един манастир, в който на времето поживях. Много уединен, в западен Тибет, далеч от всякаква цивилизация. Мислех си, че можем да отидем там.
— Колко дълго няма да ви има?
— Колкото се наложи. – Той отново отпи от виното. – Допускам, че ще са нужни няколко месеца.
— Идеята може да се окаже извънредно плодотворна. И ме води до нещо друго. Какво следва… за нас?
Той бавно остави чашата.
— Всичко.
Последва кратко мълчание.
— Какво имаш предвид? – Гласът й беше нисък.
— Всичко е пред нас – рече Пендъргаст тихо. – Когато се погрижа за Констанс, ще дойде нашият ред.
Тя се протегна и докосна ръката му.
— Мога да ти помогна за Констанс. Доведи я в Египет тази зима. Смятам отново да се захвана с работата в Долината на царете. Тя може да ми помага. Ежедневието на археолога е сурово, но изпълнено с приключения.
— Сериозно ли говориш?
— Разбира се.
Пендъргаст се усмихна.
— Отлично. Вярвам, че ще й хареса.
— А на теб?
— Аз… Предполагам, че и на мен.
Констанс се бе приближила и те се смълчаха.
— Какво мислиш за Капрая? – обърна се към нея Виола, когато девойката се качи на терасата.
— Много е хубаво. – Тя се отправи към балюстрадата, хвърли едно смачкано цвете и облегна ръце на топлия камък, като се взираше към морето.
Виола се усмихна и побутна Пендъргаст.
— Кажи й плана – прошепна тя. – Ще бъда вътре.
Пендъргаст се изправи и отиде при Констанс. Тя остана неподвижна, взряна в далечината, а вятърът разбъркваше дългата й коса.
— Виола предложи да те заведе в Египет през зимата да й помагаш с разкопките в Долината на царете. Ще имаш възможност не само да учиш историята, но и да я докоснеш със собствените си ръце.
Констанс поклати глава, без да го погледне. Последва дълго мълчание, изпълнено с далечните викове на чайките и приглушения шепот на прибоя.