— Някаква идея чия?
— Тук удряме на камък. Но ако публикувате статия по въпроса… Кой знае, току-виж задвижила някой спусък. Нещо, което да ни даде следа, наблюденията на любопитни съседи например – разбирате ли? И естествено, името ми не бива да се появява по вестниците.
— Отлично разбирам. А… а аз какво ще получа в замяна?
Усмивката на Хейуърд отново разцъфна, този път по-широка от преди.
— Погрешно сте схванал. Аз току-що ви направих услуга. Въпросът сега е какво вие ще сторите за мен в замяна. Знам, че покривате случая с кражбата на диамантите. Искам да науча всичко за него. Всичко, било то важно или второстепенно. Понеже сте прав: наистина мисля, че Диоген стои зад нападението над Грийн и убийството на Дюшам. Нуждая се от всички доказателства, които мога да получа, но тъй като съм в „Убийства“, не получавам лесно достъп до информация на ниво РПУ.
Тя пропусна да спомене, че Сингълтън, участъковият капитан, който се занимаваше със случая с диамантения обир, най-вероятно нямаше да пожелае да й даде информация.
— Няма проблем. Споразумяхме се.
Хейуърд се обърна да си върви, но Смитбак извика след нея:
— Почакайте!
Тя го изгледа с вдигната вежда.
— Кога ще се срещнем пак? И къде?
— Никъде. Просто ми позвънете, ако – когато – изникне нещо важно.
— Окей.
И тя го остави в полумрака на изложбената зала да записва трескаво нещо на гърба на къс хартия.
16.
Джей Липър, консултант по компютърни ефекти, се спря в празната погребална камера, като се оглеждаше на мъждивата светлина. Бяха изминали четири седмици откак музеят излезе с грандиозния анонс за новото откриване на Гробницата на Сенеф; самият Липър работеше по проекта от три седмици. За днес беше насрочена голямата среща, а той бе пристигнал десет минути по-рано, за да се разходи из гробницата и да си представи резултата от работата си в окончателен вид, както го беше планирал: откъде да минават фиброоптичните кабели, къде да се монтират светодиодите, къде да са разположени високоговорителите, къде да стоят холографските екрани. Оставаха четиринайсет дни до голямото откриване, а все още имаше невероятно много за вършене.
До слуха му достигаха объркани гласове, отекващи в многокамерната гробница отнякъде близо до входа – изкривени, смесени със звука от чуковете и воя на бормашините. Работниците не се щадяха, музеят пък не щадеше средства. Особено за него: вземаше по 120 долара на час, а работеше по 80 часа седмично и бързо трупаше пари. От друга страна си беше заслужил всяко пени. Особено пък като се има предвид клоуна, който музеят му бе натресъл в ролята на електрикаджия. Този тип имаше две леви ръце и ако подобни служители бяха типични за тукашния технически състав, то музеят беше в беда. Човекът бе толкова дебелокож и флегматичен, че в тялото приличаше на тухла, а подобният му на торпедо череп съдържаше толкова сиво вещество, колкото този на кокершпаньол. Сигурно прекарваше уикендите си във фитнеса, вместо да си блъска главата над технологиите, в които се очакваше да е спец.
Като по сигнал гласът на смешника проехтя по коридора.
— Тук е тъмно като в гроб, а, Джейс? – Теди Демео тромаво се появи иззад ъгъла, натоварен с куп навити на руло електронни диаграми.
Липър присви устни и си напомни за пореден път, че печели по 120 долара на час. Най-лошото от всичко беше, че преди да разбере що за птица е Демео, Липър неразумно му бе споменал за мултиплейър-играта, в която участваше: „Страната на Даркморд“. И естествено, Демео веднага беше влязъл в Интернет и се бе записал. Героят на Липър, един зъл магьосник полуелф с ониксова пелерина и цяла книга тъмни заклинания, бе прекарал седмици наред да организира военна експедиция до далечна твърд. Набираше воини – и най-внезапно се бе появил Демео във вид на орк с глуповато лице и пика в ръка, доброволец за военна служба, който се държеше като най-добрия му приятел и го обсипваше с тъпи въпроси и досадни майтапи, като го посрамваше пред всички останали играчи.
Демео спря до него, дишайки тежко. От челото му извираше пот, която му придаваше уханието на мокър чорап.
— Добре, да видим… – Той разви една от скиците. Разбира се, държеше я на обратно и му отне няколко секунди да я оправи.
— Дай я на мен – каза Липър бързо, като я измъкна от ръцете му и я опъна. Хвърли поглед към часовника си. Все още имаше пет минути до пристигането на кураторската комисия. Никакъв проблем – за два долара на минута Липър би почакал и Годо.
Подсмръкна и се огледа наоколо.
— Трябва да се направи нещо с тази влажност. Не мога да си инсталирам електрониките в подобна сауна.