— Аха – изгрухтя Демео и се озърна. – Абе въобще се чудя кой би дошъл тука да гледа тая простотия. Искам да кажа, що за нещо е това? Направо тръпки ме побиват.
Липър се обърна към въпросната фреска, която изобразяваше човешко същество с черна глава на насекомо и фараонски одежди. Погребалната камера наистина беше злокобна: стените бяха потъмнели от йероглифи, а таванът представляваше имитация на нощно небе – странни жълти звезди и луна на тъмно индигов фон. Ала истината беше, че на Липър му харесваше да го побиват тръпки. Беше малко като да попаднеш в света на „Даркморд“.
— Това е бог Кепри – каза той. – Човек с глава на скарабей. Помага на слънцето да се търкаля по небето. – Покрай проекта страшно се бе запалил по египетска митология и бе задълбал в темата, като търсеше допълнителна информация и визуални податки.
— Мумията се сблъсква с Мухата – изхили се Демео.
Разговорът им бе прекъснат от надигащата се при влизането на групата глъчка: бяха ръководителят на проекта, Менцес, и неговите подчинени.
— Господа! Радвам се, че вече сте тук. Нямаме много време. – Менцес пристъпи напред и им стисна ръцете. – Всички се познавате, разбира се.
Те кимнаха. Можеше ли да не се познават при положение, че практически живееха заедно през последните няколко седмици? Ето я д-р Нора Кели, човек, с когото Липър поне би могъл да работи; самодоволният британец на име Уичърли; и господин Голямо его, кураторът-антрополог Джордж Аштън. Членовете на комитета.
Докато новодошлите си разменяха кратки реплики, Липър почувства болезнено сръгване в ребрата. Обърна се и видя зяпналия Демео, който му намигваше и се хилеше цинично.
— Леле-мале – прошепна той, кимайки към д-р Кели. – Бих й скочил като едното нищо.
Липър се извърна и завъртя очи.
— Е? – Менцес отново се обърна към тях. – Ще започваме ли с разходката?
— Много ясно, д-р Менцес – каза Демео.
Липър му хвърли изразителен поглед, с който се надяваше да затвори устата на този простак. Това беше неговият план, плод на неговата мисъл, на неговото изкуство; задачата на Демео бе да пренася оборудването, да монтира кабелите и да се грижи захранването да достига до всички части на системата.
— Да започнем отначало – каза Липър и ги поведе обратно към входа, като придружи думите си с още един предупредителен поглед към Демео.
Запроправяха си път през полусглобените експонати и работещите по тях екипи. Щом доближиха входа, Липър усети, че раздразнението му към недодялания глупак се заменя от нарастваща възбуда. Сценарият за светлинно-звуковото шоу бе измислен от Уичърли с разнообразни добавки по идея на Кели и Менцес и крайният резултат бе добър. Изключително добър. Щом го превърнеше в реалност, щеше да стане дори още по-добър. Изложбата щеше да е трепач.
Когато стигнаха до Първия проход на Бога, Липър се обърна с лице към останалите.
— Светлинно-звуковото шоу ще започне автоматично. Важно е хората да влязат в гробницата групово и да се движат из нея заедно. Докато се разхождат, те ще активират скрити сензори, които на свой ред ще задействат определена сцена от шоуто. Когато сцената свърши, ще преминат към следващата част от гробницата и съответно ще видят следващата сцена. След края на шоуто посетителите ще разполагат с петнайсет минути да огледат изложбата, преди да влезе следващата група.
Той посочи към тавана:
— Първият сензор ще бъде тук горе в ъгъла. Когато хората минат под него, той ще регистрира това, ще изтекат трийсет секунди и ще започне първата серия, която аз наричам акт първи.
— Как ще скриете кабела? – попита Менцес.
— А, без проблем – намеси се Демео. – Ще го напъхаме в черна двусантиметрова изолационна тръба. Никога няма да го забележат.
— Нищо не може да се прикрепва към боядисаните плоскости – каза Уичърли.
— Не, не, изолацията е метална, самоподдържаща се, нужно е само да се прикрепи в ъглите. Минава на два милиметра над повърхността над боята, няма дори да я докосва.
Уичърли кимна.
Липър издиша, благодарен, че Демео все още не е блеснал в пълния си идиотизъм – поне засега.
Липър поведе групата към следващата камера.
— Когато зрителите достигнат центъра на Втория проход на Бога – където се намираме в момента – светлините изведнъж ще намалеят. Ще се чуе звук от копане, тайнствен шепот, кирки, които разбиват камък – отначало ще са само звуци в мрака, без картина. На този фон един глас ще обясни, че това е Гробницата на Сенеф, която всеки момент ще бъде ограбена от самите жреци, които са го погребали преди два месеца. Шумът от разкопаването ще се засили, когато крадците стигнат до първата запечатана врата. Ще я атакуват с кирките си – и тогава един от тях ще пробие. И тук започват визуалните ефекти.