— Тук се отнасят чудесно с мен.
— Така и трябва. Нали знаеш, скъпа, че ужасно се тревожех за тебе. Аз, както и целият отдел „Антропология“, нямаме търпение да се върнеш.
— Аз също.
— Местонахождението ти беше почти държавна тайна. До вчера дори не подозирах, че това място съществува. Наложи се да очаровам половината персонал, за да достигна до теб. – Той се усмихна.
Марго отвърна на усмивката му. Ако някой можеше да си проправи път с чара си, това беше точно Менцес. Имаше късмет, че той й беше началник: много от кураторите на музея се разпореждаха с подчинените си, държейки се като самонадеяни крале философи. Менцес беше изключение: дружелюбен, толерантен към хрумванията на другите, готов да подкрепи хората си. Истина беше – бързаше да се върне час по-скоро на работа. „Музеология“, чийто главен редактор беше, оставаше като кораб без капитан в нейно отсъствие. Само да не се изморяваше толкова лесно…
Осъзна, че се е отнесла. Примигна и погледна към Менцес. Той я наблюдаваше загрижено.
— Извинете – рече тя. – Все още съм малко не на себе си.
— Разбира се. Може би за това тези тръбички са още тук.
— И той кимна към банката с физиологичния разтвор край леглото й.
— Докторът каза, че е само въпрос на презастраховка. Сега поемам много течности.
— Добре, много добре. Загубата на кръв сигурно е причинила ужасен шок на организма. Толкова много кръв, Марго. Има си причина да я наричат „жива течност“, не си ли съгласна?
Странна тръпка, подобна почти на физическо разтърсване, премина през Марго. Слабостта, чувството на вцепенение изчезнаха. Внезапно тя се почувства съвсем будна.
— Какво казахте?
— Попитах дали са ти споменали кога ще те изпишат.
Марго се отпусна.
— Лекарите са много доволни от възстановяването ми. Ще поседя още около две седмици.
— А после ще пазиш леглото вкъщи, предполагам.
— Да. Д-р Уинъкър – главният ми лекар тук – каза, че ще ми трябва месец да се възстановя, преди да се върна на работа.
— Вероятно той знае най-добре.
Гласът на Менцес беше нисък и успокояващ и Марго усети, че вцепенението се връща. Прозя се почти неволно.
— О! – възкликна тя, отново смутена. – Съжалявам.
— Но моля те, няма нищо. Не искам да прекалявам с визитата си, така че скоро ще си вървя. Уморена ли си, Марго?
Тя се усмихна слабо.
— Малко.
— Нормално ли спиш?
— Да.
— Добре. Тревожех се, че може би имаш кошмари. – Менцес се озърна през рамо към отворената врата и коридора.
— Не, всъщност нямам.
— Това е моето момиче. Какъв кураж!
Ето я пак: отново тази странна електрическа тръпка. Гласът на Менцес се бе променил. Нещо в него бе станало едновременно чуждо и смущаващо-познато.
— Д-р Менцес – започна тя, като отново се изправи в леглото.
— Хайде, хайде, легни и си почивай. – И с нежен, решителен натиск върху рамото й, той отново я накара да се отпусне на възглавницата. – Толкова се радвам да чуя, че спиш спокойно. Не всеки би се преборил така бързо, след като е оставил зад гърба си подобно травматизиращо преживяване.
— Не е съвсем зад гърба ми – отбеляза тя. – Просто не си спомням съвсем какво се случи. Това е.
Менцес успокояващо сложи ръката си върху нейната.
— Това също е добре – рече той и пъхна другата си ръка в сакото.
Марго изпита необяснимо чувство на тревога. Беше уморена – ето откъде идваше. Колкото и да харесваше Менцес, колкото и да посрещаше с радост тази малка почивка от скуката, все пак имаше нужда от почивка.
— В крайна сметка никой не би искал такива спомени. Шумовете в празната изложбена зала, чувството, че си следен. Невидимите стъпки, падащите декори. Внезапният мрак.
Марго усети неясна паника да се надига в нея. Взря се в Менцес, неспособна да следи думите му. Антропологът продължаваше да говори със своя нисък и мек глас.
— Смях от дълбините на чернотата. След което изведнъж – забиването на ножа… Не, Марго, на никого не му трябват такива спомени.
След което самият Менцес се разсмя. Но това не бе неговият глас. Не: беше друг глас, съвсем друг глас – отвратителен сух смях.
Внезапно ужасен шок изпепели летаргията. Не! О, не. Не може да бъде…
Менцес си седеше в стола и я гледаше напрегнато, сякаш измервайки ефекта от думите си.
След което й намигна.
Марго се опита да се изтръгне, отвори уста да изкрещи. Но докато правеше това, чувството за отпадналост се засили, нахлу в крайниците й, пречеше й да помръдне или да говори. Отчаяно осъзна, че летаргията не беше нормална, че нещо става с нея…