Менцес остави ръката си да се изплъзне от нейната и тогава тя видя разтресена от ужас, че другата му ръка е била скрита отдолу. В нея държеше мъничка спринцовка, която инжектираше безцветна течност в тръбичката на китката й. Докато го наблюдаваше, той измъкна иглата и я прибра в джоба на сакото си.
— Скъпа ми Марго – поклати глава той и седна назад. Гласът му сега звучеше съвсем различно. – Наистина ли си помисли, че ме виждаш за последен път?
Паника и отчаяно желание да живее се смесиха в нея – при все това тя се чувстваше напълно безпомощна срещу ужасното лекарство, което сега течеше във вените й, заглушаваше гласа й и парализираше крайниците й. Менцес пъргаво се изправи, сложи пръст на устните си и прошепна:
— Ш-ш-ш-т, време е за сън, Марго…
Омразният мрак се спусна върху нея, заличавайки мисъл и образ. Паника, шок и неверие се отдръпнаха някъде далеч, самият акт на дишане вече бе равносилен на борба. Докато лежеше неспособна да помръдне, Марго видя как Менцес се извръща и напуска стаята, слабо осъзна, че той вика сестрата. После и неговият глас се сля с кухото бучене в черепа й. Мракът изпълни очите на Марго, докато тътенът се стопи в чернотата на вечна нощ и тя не разбра нищо повече.
18.
Четири дни след срещата с Менцес инсталацията за светлинно-звуковия спектакъл най-сетне бе монтирана и готова за проверка и отстраняване на дефектите. И тази нощ прокарваха последните кабели, нагласяха последните детайли. Джей Липър клечеше край прашната дупка на пода в Залата на колесниците и слушаше разнообразните звуци, които идваха оттам: ръмжене, тежко дишане, сподавени ругатни. Беше трета поред нощ, в която работеха по инсталирането до малките часове на нощта и той се чувстваше адски уморен. Едва ли щеше да понесе това още дълго. Изложбата буквално бе превзела живота му. Всичките му съюзници от „Страната на Даркморд“ му бяха обърнали гръб и бяха продължили сами с онлайн играта. В този момент сигурно бяха едно или дори две нива по-напред от него, а той изоставаше безнадеждно.
— Хвана ли го? – долетя приглушеният глас на Демео от дупката. Липър погледна надолу, видя края на фиброоптичния кабел да стърчи от чернотата и го хвана.
— Държа го.
Издърпа кабела, после изчака Демео да заобиколи от другата страна. Скоро едрата му фигура, неясна на слабата светлина в гробницата, се появи, пъшкайки по коридора с навити кабели около масивните му рамене. Липър му връчи кабела и Демео го включи към един лаптоп, оставен на близкото бюро. По-късно, когато експонатите бъдат на местата си, умело щяха да скрият лаптопа зад един богато позлатен шкаф. Но засега той все още седеше отгоре, където имаха лесен достъп до него.
Демео изтупа праха от панталоните си с широка усмивка и му протегна ръка.
— Дай пет, братле! Справихме се.
Липър игнорира ръката му, неспособен да прикрие раздразнението си. Беше му дошло до гуша от този глупак. Двамата електричари на музея бяха настояли да се приберат до полунощ, в резултат на което той се оказа в ролята на помощник на Демео.
— Остава ни още много – каза той троснато.
Демео отпусна ръка.
— Да, ама поне сложихме кабелите, заредихме софтуера и вървим по план. Не можеш да искаш повече от това, нали, Джейс?
Липър се протегна и включи компютъра, изчаквайки го да зареди. Дяволски се надяваше, че ще регистрира мрежата и дистанционните уреди, но знаеше, че това няма да се случи. Никога не беше толкова лесно – а и не друг, а Демео бе свързвал мрежата. Всичко можеше да се очаква.
Компютърът зареди и с натежало сърце Липър се зае да проверява колко от двайсет и четирите дистанционни устройства липсват и ще изискват трудоемко отстраняване на технически неизправности. Щеше да извади късмет, ако компютърът успееше да засече половината от първо зареждане: беше почти неизбежно.
Но докато щракаше с мишката от един на друг адрес в мрежата, го обзе чувство на неверие. Изглежда, че всичко работеше.
Той прегледа списъка си. Невероятно, но факт: цялата мрежа функционираше. Всички дистанционни, светлинно-звуковият апарат, всичко бе на линия и сякаш в отличен синхрон. Изглеждаше като че някой вече е оправил обичайните проблеми.
Липър отново проследи списъка, но със същия резултат. Изумлението му отстъпи място на някакво предпазливо тържество: не можеше да си спомни дори един случай, в който подобна сложна мрежа да е тръгнала от първия опит. А не беше и само мрежата: целият проект бе вървял така, всичко си пасваше като по магия. Бе отнело дни на наглед безкрайна работа, но обикновено отнемаше повече. Много повече. Той си пое дълбоко дъх.