Той изпече и тази последна част от посланието си, нави го стегнато и го пусна в отходния канал. После напълни кофата с вода от умивалника и я изля в канала, като повтори процедурата няколко пъти.
Оставаше един час до разсъмване. Той се отпусна на леглото, кръстоса ръце на гърдите си и веднага заспа.
21.
Мери Джонсън със замах отвори огромната врата към Египетската галерия и пристъпи вътре като опипваше студения мрамор, търсейки ключовете за осветлението. Тя знаеше, че в последно време техниците работят до късно по гробницата, но в шест сутринта вече със сигурност си бяха отишли. Нейно задължение беше да отключи залите, да запали осветлението и да се увери, че всичко е наред.
Намери ключовете и занатиска копчетата с дебеличкия си показалец. Редици от старо стъкло и бронз грейнаха, хвърляйки меко бяло сияние върху частично обновената зала. За миг тя остана на прага с юмруци, подпрени на масивните хълбоци и се огледа да провери всичко ли е в ред. После тръгна из помещението, гигантският й задник се полюшваше в такт с някаква стара диско-мелодия, която си тананикаше под нос, връзката ключове в ръката й подрънкваше. Дрънченето на ключовете, почукването на токовете и фалшивият напев отекваха из просторната зала и създаваха успокояващ ритъм, който бе съпровождал нощната работа на Мери Джонсън в Нюйоркския природонаучен музей в продължение на трийсет години.
Тя стигна до коридора, запали лампите и там, след което прекоси кънтящото пространство и прокара магнитната си карта през новото охранително устройство на входа към Гробницата на Сенеф. Ключалката изщрака и автоматичните врати се отвориха с бръмчене, разкривайки гробницата отвътре. Мери Джонсън се спря намръщена. Би трябвало гробът да тъне в чернота. Ала въпреки часа, той бе ярко осветен.
Тъпите техници са оставили лампите включена.
Тя остана на прага за момент, след което отметна глава и изсумтя презрително над собствената си нерешителност. Някои от пазачите, които бяха работили тук през трийсетте, си шушукаха, че гробницата е прокълната, че не без причина е била зазидана и че преоткриването й е голяма грешка. Но кой беше чувал за египетска гробница без проклятие? А и Мери Джонсън се гордееше с енергичния си прагматичен подход към работата. Просто ми кажете какво да направя и аз ще го свърша. Без глупости, без циврене, без извинения.
Проклятие, грънци!
Тя заслиза по широкото каменно стълбище и се спусна в гробницата, като си припяваше и подсвиркваше, а гласът й отекваше в затвореното пространство:
Да останеш жив, да останеш жив…
Тя мина край кладенеца, като разклати моста с огромната си тежест, и се озова в съседното помещение. Тук шантавите компютърджии бяха нагласили маси с оборудване и Джонсън много внимаваше да не се спъне във виещите се по пода кабели. Тя изгледа с неодобрение мазните кутии от пица, оставени небрежно на една от масите и кутийките от кола и опаковките от вафли, които се търкаляха край тях. Чистачките нямаше да минат преди седем. Е, не беше неин проблем.
За три десетилетия в музея Мери Джонсън бе видяла всичко. Служителите идваха и си отиваха, тя бе преживяла музейните убийства и убийствата в метрото, изчезването на д-р Фрок, убийството на стария господин Пък и покушението над Марго Грийн. Това бе най-големият музей в света и се бе оказал интересно място за работа в повече от едно отношение. И все пак заплатата беше отлична, отпуските – достатъчни. Да не говорим за престижа.
Продължи напред, влезе в Залата на колесниците и спря да хвърли един бегъл преценяващ поглед, след което надникна в погребалната камера. Всичко изглеждаше наред. Беше на път да се обърне и да си тръгне, когато усети дъх на нещо кисело. Носът й инстинктивно се сбърчи да намери източника на миризмата. Там, на една от отсрещните колони, имаше влажно петно.
Тя вдигна радиостанцията към ухото си.
— Джонсън вика централата. Чувате ли ме?
— Слушаме те, Мери.
— Изпратете екип да почисти Гробницата на Сенеф. Погребалната камера.
— Какъв е проблемът?
— Повръщано.
— Боже мой! Пак ли нощните пазачи?
— Кой знае, може техниците да са се разпразнували.
— Ще пратим хора.
Джонсън изключи радиостанцията и обиколи помещението. Опитът й показваше, че локвите от повръщано рядко се срещаха по единично: по-добре беше още сега да открие къде са останалите. Въпреки теглото си тя вървеше много бързо и бе завършила повече от половината обиколка, когато лявата й обувка се хлъзна и инерцията я понесе настрани и надолу, докато не се приземи тежко върху полирания камък.