— По дяволите!
За момент остана седнала, поразтърсена, но без наранявания. Беше се подхлъзнала в локва от нещо тъмно с метален мирис. И беше посрещнала падането с две ръце. Когато вдигна дланите пред лицето си, тя разпозна веществото. Кръв.
— Всемогъщи боже!
Тя се изправи внимателно, огледа се автоматично за нещо, в което да си избърше ръцете, не откри такова и реши да продължи напред, изтривайки ги в панталоните си, които без друго бяха вече съсипани. Отново измъкна радиостанцията.
— Джонсън вика централата, чувате ли ме?
— Роджър слуша.
— Тук има и кръв.
— Какво казваш? Кръв! Колко?
— Достатъчно.
Настъпи тишина. От голямата локва кръв, в която се бе подхлъзнала, поредица от пръски водеше към отворения гранитен саркофаг в центъра на стаята. По страничната му стена, гравирана с йероглифи, имаше широка мазка от засъхнала кръв, сякаш нещо е било преметнато през нея и хвърлено вътре.
Изведнъж Джонсън усети, че последното нещо, което би искала да направи, е да надникне в онзи саркофаг. Но може би поради силното си чувство за отговорност, тя бавно пристъпи напред. Радиостанцията в ръката й пропукваше.
— Достатъчно? – повишиха глас нервно отсреща. – Какво трябва да значи това „достатъчно“?
Тя достигна до ръба на саркофага и погледна вътре. На дъното лежеше по гръб някакво тяло. Беше човешко, това тя разбра, но не можеше да каже нищо повече. Лицето бе нарязано и изподрано до неузнаваемост. Гръдната кост беше разцепена и ребрата стърчаха разтворени като крила на двойна врата. Там, където трябваше да бъдат дробовете и останалите органи, нямаше нищо, зееше само една червена кухина. Но онова, което наистина я потресе и щеше да я преследва в кошмарите й още много години, бяха електриковосините бермуди, които носеше жертвата.
— Мери? – изписука радиостанцията.
Джонсън преглътна, неспособна да отговори. Сега забеляза и друга тънка кървава диря, която се процеждаше откъм една от страничните стаи, свързани с погребалната камера. Входът й беше тъмен и вътре не се виждаше нищо.
— Мери? Чуваме ли се?
Тя бавно вдигна радиостанцията към устните си, преглътна, прокашля се дрезгаво и отвърна:
— Чувам ви.
— Какво става там?
Но Мери Джонсън предпазливо се оттегляше по-далеч от саркофага и от малката тъмна стаичка. Нямаше нужда да ходи там. Бе видяла достатъчно. Продължи да отстъпва, след което внимателно извърна едрото си тяло. После, в момента, когато достигна изхода на погребалната камера, усети, че нещо не е наред с краката й.
— Мери! Незабавно ще изпратим охраната долу! Мери!
Джонсън направи още една стъпка, олюля се и усети, че полита към земята, сякаш надолу я теглеше неудържима сила. Присви се в седнало положение, след което рухна назад като в забавен кадър. Едва смогна да се подпре на рамката на вратата.
Точно така я откриха осем минути по-късно, все още в съзнание, взряна в тавана, от очите й се стичаха сълзи.
22.
Капитан Лора Хейуърд пристигна на местопрестъплението, след като по-голямата част от работата бе приключила. Предпочиташе така. Беше минала по всички стъпала в отдел „Убийства“ и от личен опит знаеше, че следователите нямат нужда от шеф, който да им диша във врата, за да си свършат добре работата.
На входа към Египетската галерия, където бяха издигнати загражденията, обозначаващи периметъра на местопрестъплението, тя мина край група полицейски и музейни служители, които си говореха с глухи, опечалени гласове. Забеляза охранителния директор на музея, Джак Манети, и му кимна да я придружи. Тя пристъпи прага на гробницата, спря се да вдиша застоялия и прашен въздух и да огледа мястото.
— Кой е бил тук нощес, господин Манети?
— Имам списък с всички оторизирани доставчици и служители. Доста са, но както изглежда, всички са минали през охраната и са напуснали музея, освен двама техници: жертвата и още един, когото все още издирваме – Джей Липър.
Хейуърд кимна и тръгна из гробницата, като си отбелязваше наум разположението на залите, стълбищата, коридорите и проходите, и изграждаше в съзнанието си триизмерна схема. След няколко минути стигна до просторно помещение, чийто таван се подкрепяше от колони. Бързо запамети всичко: масите, отрупани с компютърна техника, кутиите от пица, кабелите и жиците, които кръстосваха стаята във всевъзможни посоки. Навсякъде се виждаха лепенки, които обозначаваха уликите.