— Днес не би трябвало да работим цял ден – каза Бълк. – Трябваше да сме в почивка. И ние сме заслужили малък отдих.
— И аз така виждам нещата – съгласи се Морис.
— Добре си се сетил да вземеш бутилката.
— Никъде не ходя без нея.
Бълк хвърли поглед към часовника си. Пет без двайсет. Светлината, която се процеждаше през капандурата, бавно замираше и сенките в ъглите ставаха по-дълбоки. Нощта щеше да настъпи скоро. А като се има предвид, че тази секция от таванските помещения беше в ремонт и в момента нямаше електричество, щеше да им се наложи да включат фенерчетата си, което пък щеше да направи търсенето още по-неприятно.
Бълк усети как топлината на уискито се разлива по тялото му. Въздъхна тежко, облегна лакти на коленете си и се озърна.
— Виж ги тия боклуци. – И той посочи редицата ниски метални рафтове под стряхата, претъпкани с безброй стъкленици с медузи. – Смяташ ли, че наистина си играят да ги изучават?
Морис сви рамене.
Бълк се протегна, взе един буркан от полицата и го огледа по-отблизо. В кехлибарената течност плуваше белезникава пихтия, около която се извиваха пипала. Той енергично разтърси стъкленицата и когато турбуленцията утихна, медузата се бе превърнала във въртящи се парцалчета.
— Тотално се разпадна. – Той тикна буркана под носа на Морис. – А дано не е било нещо важно! – Изхили се високо и като клатеше глава, върна стъкленицата на мястото й.
— В Китай ги ядат – рече Морис. Беше трето поколение пазач в музея и смяташе, че знае много повече за това място от останалите гардове.
— К‘во ядат? Медузи?!
Морис кимна мъдро.
— Откаченият китаец всичко яде, а?
— Чувал съм, че скърцат като ги дъвчеш.
— Отврат! – Бълк хвърли поглед наоколо. – Ама че гадно! – повтори той. – Тук горе няма нищо.
— Това, което не разбирам – подзе Морис, – е защо въобще им е притрябвало да преоткриват тая гробница. Казвал съм ти какво разправяше дядо за това, което се е случило през трийсетте.
— Аха. Ти го казваш на всеки срещнат.
— Било е нещо ужасно.
— Ще ми припомниш историята друг път. – Бълк отново погледна часовника си. Ако наистина се очакваше да има нещо на този таван, трябваше да пратят ченгета, а не двама невъоръжени пазачи.
— Не вярваш ли, че убиецът е домъкнал тялото тук? – попита Морис.
— Въобще. За какво, по дяволите, би направил подобно нещо?
— Но кучетата…
— Как си представяш копоите да успеят да надушат нещо на тоя таван? Това място смърди. Освен това са изгубили дирята на петия етаж, а не тук.
— Сигурно си прав.
— Прав съм, разбира се. Ако питаш мен, приключихме с огледа. – Бълк се надигна и изтупа прахоляка от задника си.
— Ами останалите тавански помещения?
— Нали ги минахме всичките, забрави ли? – Бълк му намигна.
— А-а, да. Ами да, естествено.
— Нататък няма изход, но отзад има стълбище. Ще слезем оттам.
Бълк се обърна и се затътри в посоката, от която бяха дошли. Таванският коридор се издигаше и спускаше, на места толкова тесен, че се налагаше да минава странишком. Музеят се състоеше от дузина отделни сгради и местата, на които се свързваха, понякога имаха толкова различна височина, че трябваше да бъдат съединявани с помощта на метални стълбища. Прекосиха помещение, пълно с ухилени дървени идоли – табелката ги обозначаваше като „Надгробни стълбове на племето Ноотка“; в една стая имаше нахвърляни купчини пластмасови крака и ръце, в друга – отливки от лица.
Бълк се спря да си поеме дъх. Над тихия таван се бе спуснал призрачен здрач. Отливките висяха по всички стени – бледи лица със затворени клепачи, под всяко от които висеше табелка. Както изглежда, до едно принадлежаха на индианци: Убиеца на антилопи, Късия нокът, Два облака, Слана по тревата…
— Мислиш ли, че всичките са смъртни маски? – попита Морис.
— Смъртни маски? Какво искаш да кажеш с това „смъртни маски“?
— Ами нали знаеш… Когато умреш, взимат отпечатък от лицето ти.
— За пръв път чувам. Какво ще кажеш за още по една глътка от твоя „Джим Бийм“?
Партньорът му послушно измъкна шишето. Бълк отпи жадно и му го върна.
— Това пък какво е? – попита Морис като махна с бутилката.
Бълк се взря в указаната посока. В ъгъла беше захвърлен нечий отворен портфейл, до него се въргаляха кредитни карти. Приближи се и го вдигна.
— Мамка му, тук има близо двеста долара! Какво ще правим?
— Ще проверим чий е портфейлът.
— Има ли значение? Сигурно е на някой от кураторите. – Бълк се зае да го претърсва и измъкна отвътре шофьорска книжка. – Джей Марк Липър – прочете той гласно и изгледа Морис. – По дяволите! Това е изчезналият техник!