— Чакай! Морис!
Една лавица, отрупана с експонати в стъкленици, се срути оглушително зад него и миризмата на формалин и гнилоч го удари в носа.
— Не!
Бълк се затича, тромав като морж, стенейки под тежестта на тлъстините и страха си, дебелите му ръце и гърди се тресяха на всяка стъпка.
Нов писък, див и смразяващо нечовешки, раздра тъмнината току зад него. Той се обърна, но не видя нищо, освен проблясването на метал и неясно движение.
— Не-е-е-е!
Препъна се и рухна на земята. Фенерчето му се удари в пода и отскочи надалеч, светлият лъч налудничаво заигра по рафтовете и накрая се спря върху една стъкленица, от която го гледаше огромна риба със зейнала уста. Той се замята, забивайки нокти в пода, като се опитваше да се надигне, но пищящото създание връхлетя отгоре му като прилеп. Бълк се извъртя и го удари немощно. Чу звук от раздиращ се плат и внезапно почувства опарването на разкъсваща болка.
— Не-е-е-е-е…!
24.
Нора седеше край една малка, покрита със сукно, маса в откритата сводеста част на „Обезопасена зона“ и чакаше. Беше се изненадала, когато откри колко лесно бе получила достъп до нея – макар че действително Менцес много я беше облекчил откъм бумащината. Истината беше, че съвсем малко куратори – дори сред най-добрите – можеха да се доберат до това място, без да преминат преди това през какви ли не бюрократични изпитания. „Обезопасената зона“ се използваше не само за съхранение на най-ценните и пораждащите полемики колекции – тук също така се пазеха и архивите, които документираха най-деликатните тайни на музея. Фактът, че се бе добрала дотук толкова безпрепятствено – и то в пет следобед, в момент, когато целият музей бе нащрек – само доказваше колко важна е Гробницата на Сенеф.
Архивистката изникна от сумрачното хранилище с пожълтяла папка, която остави пред Нора.
— Намерих я.
— Страхотно.
— Моля, подпишете се тук.
— Чакам моя колега, доктор Уичърли – каза тя, след като разписа бланката и я върна на жената.
— Приготвила съм цялата документация, която ще му е необходима.
— Благодаря.
Архивистката кимна.
— Сега ще ви заключа.
Тя затвори вратата и остави Нора в настъпилата тишина. Нора се загледа в тънката папка и усети бодване на любопитство. Върху нея пишеше само Гробница на Сенеф: кореспонденция, документи, 1933-35 г.
Отвори я. Най-отгоре имаше написано на машина писмо – скъпа, богато украсена хартия, изящно гравирана в червено и златно. Беше написано от бея на Болбаса и вероятно бе същото, което се цитираше във вестникарските статии, които Нора бе видяла. Съдържанието беше изпълнено с уверения в това, че гробът е прокълнат – прозрачен трик с очевидната цел да бъде върнат в Египет.
Прелисти към следващите документи: многословни полицейски доклади от някой си детектив сержант Джерълд О‘Баниън, написани на ръка с красивия почерк, характерен за онова време. Тя ги прегледа с интерес, след което премина към остатъка от купчината: паметни бележки и писма до градски служители и до полицията, изпратени в очевидно успешен опит да се скрие истинската история, описана в полицейските рапорти, и да не става достояние на пресата. Нора преминаваше от един документ на друг, заинтригувана и възхитена от това, което разказваха, и най-сетне започваше да проумява защо музеят навремето бе закрил изложбата с такова явно нетърпение.
Подскочи, щом едно леко изписукване оповести, че вратата се отваря. Когато се обърна, видя стройния, елегантен силует на Ейдриън Уичърли, облегнат на металната каса. Мъжът се усмихна ослепително.
— Здравей, Нора.
— Здрасти.
Той се поизправи, приглади костюма си и нагласи бездруго идеално направения уиндзорски възел на вратовръзката си.
— Какво би могло да прави едно такова симпатично момиче като теб в подобно прашасало място?
— Регистрира ли се?
— Je suis en regie*. Той се разсмя, приближи се и се надвеси над рамото й. Беше толкова близо, че тя усещаше мириса на скъпия му афтършейв и освежителя му за уста. – Какво имаме тук?
[* Аз съм самото въплъщение на порядъка (фр.). – Б.пр.]
Архивистката надникна в помещението.
— Готови ли сте да ви заключа?
— Разбира се, непременно ни заключете. – И Уичърли намигна на Нора.
— Защо не седнеш, Ейдриън? – рече тя хладно.
— Няма да възразя. – Той придърпа един стар дървен стол към масата, избърса праха от седалката с копринена носна кърпа и се отпусна.