— Някакви неприятни изненади? – попита той Нора, като се наведе напред.
— Съвсем определено.
Уичърли беше прекалено близо и тя се отдръпна възможно най-незабележимо. При все че отначало той се бе проявил като олицетворение на добрите обноски, напоследък съучастническите му смигвания и „случайните“, чести докосвания я караха да вярва, че всъщност е много по-несериозен, отколкото си бе мислила. Все пак засега отношенията им си оставаха на професионално равнище и тя се надяваше това да продължи.
— Кажи за какво става дума.
— Само прегледах документите, така че още не съм видяла пълната картина, но накратко ето какво разбрах. Сутринта на трети март 1933-а пазачите, които дошли да отворят гробницата, установили, че тя е разбита. Много от предметите вътре били заграбени. Мумията липсвала, макар че по-късно била открита в една от съседните стаи – зле повредена. Когато надзърнали в саркофага, открили в него друго тяло. Току-що убит труп, както се оказало.
— Невероятно! Точно като оня, как му беше името… Демео.
— Нещо такова, макар че приликата спира дотук. Тялото принадлежало на Джулия Кавендиш, богата дама от нюйоркския хайлайф. По една случайност се оказва, че е била внучка на Уилям Спраг.
— Спраг?
— Той бил човекът, който купил гроба от последния барон Ретрей и го докарал в музея.
— Разбирам.
— Кавендиш била патрон на музея. Както изглежда, е имала доста лоша слава на… Е, да се изразя по-меко – развратница.
— Как така?
— Ходела по баровете и си избирала млади мъже от работническата класа – рибари, докери и тем подобни.
— И какво правела с тях? – попита Уичърли с похотлива усмивка.
— Използвай въображението си, Ейдриън – отвърна тя сухо. – Както и да е, тялото й било обезобразено, но вестниците не разказват в подробности.
— Доста експлозивен материал за трийсетте, бих казал.
— Да. Семейството й и музеят отчаяно се опитвали да покрият случката – по различни причини, разбира се – и, както изглежда, са се справили похвално.
— Предполагам, че пресата е била по-склонна към сътрудничество по онова време. Не са били търсачи на евтини сензации, каквито са днешните.
Нора се запита дали Уичърли знае, че съпругът й е репортер.
— Тъй или иначе разследването на убийството на Кавендиш още не било завършило, когато историята се повторила. Този път обезобразеното тяло принадлежало на Монгомъри Болт, далечен сродник на Джон Джейкъб Астър, черната овца в семейството. По това време охранявали гробницата и през нощта, но убиецът зашеметил пазача, преди да метне тялото на Болт в саркофага. Върху трупа била открита бележка. В тази папка има копие от нея.
Тя издърпа един пожълтял лист. На него бе изобразено Окото на Хор и още няколко йероглифа. Уичърли ги изгледа съсредоточено.
— „Проклятието на Амут поразява всеки, който влезе!“ – произнесе той. – Който и да го е написал, е бил невеж. Престъпникът едва е запомнил йероглифите. Дори не са нарисувани правилно. Груб фалшификат.
— Да. Веднага установили това. – Тя разгърна още няколко документа. – Ето и полицейският доклад по случая.
— Сюжетът се заплита. – Уичърли й намигна и придърпа стола си по-близо.
— Полицията обърнала внимание на връзката с Джон Джейкъб Астър. Той бил подпомогнал финансирането на инсталирането на гробницата. Една от хипотезите била, че някой си отмъщава на отговорните за появата на гроба в музея. Съвсем естествено, подозренията паднали върху бея на Болбаса.
— Онова приятелче, което твърдяло, че гробът е прокълнат.
— Точно така. Все пак той насъскал цялата преса срещу музея. На всичкото отгоре се оказва, че дори не е бил истински бей – каквото и да значи това. Тук има справка за него.
Уичърли взе документа и изсумтя.
— Бивш търговец на килими, направил големи пари.
— За пореден път музеят, наред с опечалените роднини, съумял да избегне всякаква публичност – не успял обаче да спре плъзналите слухове. След време властите установили, че беят на Болбаса се е върнал в Египет преди убийствата, но заподозрели, че е наел хора в Ню Йорк. Ала дори да се окажело вярно, излизало, че наемниците са твърде умни, за да ги хванат. И когато станало третото убийство…
— Отново?
— Този път жертвата била възрастна дама, която живеела в квартала. Отнело им известно време да направят връзката – оказва се, че жената е далечна роднина на Кахорс, човека, който пръв открил гробницата. До този момент музеят гъмжал от слухове като пчелен кошер. Историята започнала да излиза и извън пределите му. Всички спиритисти-шарлатани, псевдомедиуми и лъжливи гледачки на карти таро се събирали край вратите на сградата, а нюйоркчани налапали идеята за прокобата като топъл хляб.