Най-сетне се пъхна в мъжката тоалетна, отправи се към предпредпоследната кабинка и затвори вратата. Бръкна в панталоните си и измъкна малък запечатан найлонов плик и тиксо. Стъпи върху тоалетната чиния, свали една от плочките на окачения таван и с помощта на тиксото прикрепи пликчето към горната й страна. След това я върна на мястото й. Една точка за Ели Глин. Той твърдеше настоятелно, че претърсването ще спре веднага щом открият бутилката – и се бе оказал прав.
Щом излезе от тоалетната, Д’Агоста продължи надолу по коридора. Миг по-късно чу как се включи някаква аларма – не пронизителна, а просто настойчиво писукане. Стигна до края на празния коридор, който завършваше с двойна врата с магнитна ключалка. Извади портфейла си, взе една кредитна карта и я прекара през устройството.
Една лампичка светна в зелено и се разнесе бръмченето и изщракването на отварящи се ключалки.
Втора точка за Глин. Д’Агоста бързо премина оттатък.
Сега се намираше в малък двор за упражнения, празен в този късен час, ограден от три страни със сиви бетонни стени, а от четвъртата – с метален плет. Огледа се наоколо да провери дали някоя охранителна камера не го наблюдава: както Глин беше изтъкнал, дори един толкова модерен затвор като Херкмур беше принуден да ограничи камерите до най-важните зони.
Д’Агоста бързо прекоси двора, като през цялото време не спираше да снима. След това, като върна писалката в джоба си, той пристъпи към едната стена, охлаби колана си, разкопча си панталоните и извади оттам навит лист прозрачна пластмаса, който бе стоял прикрепен към крака му. Хвърли поглед през рамо, после го натика в улука в ъгъла на двора, прикрепвайки го с помощта на изкривена фиба за коса.
Щом свърши това той се придвижи към металната ограда, хвана я за брънките и я разтърси енергично. Това беше тъкмо онази част от плана, която той никак, ама никак не чакаше с нетърпение.
Като извади малки клещи от чорапите си той направи дълъг около метър вертикален разрез непосредствено зад един от металните стълбове. Увери се, че оградата изглежда съвсем непокътната, след което метна клещите на най-близкия покрив, където нямаше да бъдат открити в продължение на доста време. Измина още няколко метра край оградата като дишаше дълбоко и се опитваше да се успокои. Взирайки се между металните брънки, можеше да види неясните фигури на охранителните кули в мрака отвъд. Преглътна и потри ръце. След което сграбчи оградата и започна да се катери.
На половината път забеляза една цветна жица, която се преплиташе между халките. Когато я премина, в двора отекна пронизителна аларма. Половин дузина натриеви лампи рязко блеснаха около него. Откъм охранителните кули последва незабавен отговор: наоколо засноваха светлини и след миг вече мястото му на оградата бе открито. Продължи да се катери нагоре и после, докато се опитваше да запази равновесие и прикриваше движението си с рамо, той извади писалката от джоба си, насочи я надолу и започна да снима ничията земя, която се простираше под него, в момента ярко огряна от лампите.
— Вие сте под наблюдение! – отекна един променен от високоговорителя глас откъм най-близката кула. – Спрете незабавно!
Д’Агоста видя през рамо как шестима пазачи изскочиха на двора и с все сили се затичаха към него. Той върна писалката в джоба си и се загледа над ръба на оградата. Оттам минаваха две жици – едната бяла, другата червена. Той сграбчи червената и дръпна колкото можа.
Включи се нова аларма.
— Не мърдай!
Гардовете бяха достигнали основата на оградата и вече се катереха след него. Усети първо една, после две, а накрая половин дузина ръце да сграбчват стъпалата и краката му. След кратка показна борба се остави да бъде завлечен обратно долу в двора.
Заобиколиха го с насочено оръжие.
— Кой, по дяволите, е това? – излая един. – Кой сте вие?
Д’Агоста се изпъчи.
— Аз съм шофьорът на камиона – заяви той, заваляйки думите.
— Какъв? – обади се друг от мъжете.
— Току-що чух за него. Доставял е месото, но са го свалили, защото е бил пиян.
Д’Агоста изохка и се хвана за рамото.
— Ударихте ме.
— Исусе, прав си. Фиркан е като мотика.
— Пийнах само една глътка.
— Станете на крака.
Д’Агоста се опита да се изправи, но залитна. Един от мъжете го хвана за ръката и му помогна. Сред гардовете премина хихикане.
— Мислел е, че ще може да избяга.