— Хайде, приятел.
Пазачите го ескортираха обратно до кухнята, където седеше неговият охранител с почервеняло лице в компанията на надзирателя.
Шефът направи кръг около него.
— Какво, по дяволите, си мислите, че правите?
Д’Агоста запелтечи.
— Загубих се по пътя към кенефа. Реших да се метна отсреща. – И той се изхили пиянски.
Последва ново кикотене.
На надзирателя не му беше забавно.
— Как се добрахте до двора?
— К‘ъв двор?
— Навън.
— Няам идея. Сигур вратата е била отключена.
— Това е невъзможно.
Д’Агоста сви рамене, друсна се на един стол и заклюма.
— Идете да проверите достъпа към двор 4 – сопна се шефът на един от пазачите, след което се обърна към първия.
— А вие оставате тук с него. Разбрахте ли ме? Не го пускайте никъде. Ако трябва, нека си изцапа гащите.
— Да, сър.
— Слава богу, че не свърши тази работа през оградата. Знаете ли колко писмена работа щеше да ни коства?
— Да, сър. Съжалявам, сър.
Д’Агоста забеляза с огромно облекчение, че в суматохата никой не бе обърнал внимание, че ризата му е с различен цвят. Три точки за Глин.
В този момент пристигнаха две местни ченгета. На лицата им бе изписано объркване.
— Това ли е човекът?
— Да. – Гардът сръчка Д’Агоста с палката си. – Събуди се, задник такъв!
Д’Агоста замига, поогледа се и се изправи.
Полицаите изглеждаха озадачени.
— И сега какво да го правим? Трябва ли да се подпишем някъде?
Надзирателят се шляпна по челото.
— Какво да правите?! Да го опандизите за шофиране в нетрезво състояние!
Един от полицаите измъкна тефтерче.
— Нарушил ли е разпоредбите на затвора? Ще повдигнете ли някакви обвинения?
Последва кратка тишина. Пазачите се спогледаха.
— Не – отвърна началникът им. – Просто го разкарайте оттук. – След това става ваша грижа. Просто не желая да ми се мярка пред очите никога повече.
Полицаят затвори тефтерчето.
— Е, добре. Ще го отведем в града и ще го накараме да надуе балона. Ставай, друже.
— Ще мина! Пих само една глътка.
— Ако случаят е такъв, нямаш за какво да се тревожиш, нали така? – рече ченгето уморено, докато отвеждаше Д’Агоста навън.
26.
Капитан Лора Хейуърд пристигна на местопрестъплението минута-две след парамедиците. Чуваше как писъците на жертвата отекваха из таванското помещение и това й стопляше сърцето: никой на път да умре скоро не би крещял толкова жизнено.
Премина през серия ниски врати, за да стигне до мястото, оградено с полицейска лента. С облекчение установи, че сержант Висконти и партньорът му, Мартин, вече са тук.
— Докладвайте – каза тя, докато ги приближаваше.
— Намирахме се най-близо до местопрестъплението – обясни Висконти. – Уплашихме престъпника. Беше се навел над жертвата, но когато ни видя да идваме, избяга обратно на тавана.
— Видяхте ли го?
— Само сянка.
— Оръжието?
— Неизвестно.
Тя кимна.
— Намерихме и портфейла на Липър. – Висконти кимна с брадичка към една пластмасова кутия за улики, наредена заедно с още няколко такива край лентата.
Хейуърд се пресегна и отвори кутията.
— Искам пълно изследване на портфейла и всичко в него – ДНК, отпечатъци, следи от влакна и т.н. И замразете няколко проби от кръв и органичен материал за бъдещи изследвания.
— Да, капитане.
— Тук ли е другият пазач, как се казваше… Морис? Искам да говоря с него.
Висконти произнесе нещо в радиостанцията си и миг по-късно от другия край на помещението се появи едно ченге, което водеше пазача. Косата на пазача беше разрошена, дрехите му – раздърпани. Вонеше на спиртен консервант.
— Добре ли сте? – попита тя. – Можете ли да говорите?
— Мисля, че да. – Гласът му прозвуча глухо.
— Видяхте ли нападението?
— Не. Бях… твърде далече, и то с гръб.
— Но сигурно сте видял или чул нещо, преди да се случи.
Морис очевидно се опитваше да се концентрира.
— Ами… чух онова… пищене. Като животно. И трошащо се стъкло. После нещо се втурна към нас от мрака… – Гласът му секна.
— Нещо? Не беше ли човек?
Очите на Морис се местеха трескаво.
— Беше просто един силует, който ни връхлетя с крясък.
Хейуърд се обърна към един от полицаите.
— Заведете господин Морис долу и кажете на детектив сержант Уитиър да го разпита по-подробно.
— Да, капитане.
Двама парамедици се показаха иззад планина от натрупани една върху друга кутии, тикайки носилка на колела, на която лежеше огромен мъж и стенеше жално.