— В какво състояние е? – попита тя.
— Има прорезни рани от нещо като тъп нож или може би нокът.
— Нокът?
Парамедикът сви рамене.
— Някои от порязванията са с много неравни ръбове. За щастие никое от тях не е достигнало до жизненоважни органи – едно от предимствата да си дебел. Има кръвозагуби и е в шок, но ще се възстанови.
— Може ли да говори?
— Пробвайте, ако искате. Дадохме му успокоителни.
Хейуърд се надвеси над едрия мъж. Потното лице на пазача гледаше към тавана. Блъсна я остра миризма на алкохол, формалдехид и риба.
Тя заговори меко.
— Уилсън Бълк?
Очите му се обърнаха към нея, после отново се отместиха.
— Бих желала да ви задам няколко въпроса.
Не последва ясен отговор.
— Господин Бълк, видяхте ли нападателя си?
Очите му неистово се завъртяха в орбитите си и той отвори уста.
— Лицето…
— Какво лице? Как изглеждаше?
— Извратено… О, боже…
Мъжът изстена и промърмори нещо неразбираемо.
— Можете ли да говорите по-конкретно, сър? Мъж ли беше или жена?
Последва жален хленч и кратко поклащане на главата.
— Един ли беше или повече?
— Един.
Хейуърд погледна парамедика. Той сви рамене.
Тя се извърна и направи знак на най-близкостоящия детектив.
— Придружете го по пътя към болницата. Ако започне да говори по-ясно, снемете пълно описание на нападателя. Искам да знам срещу какво се изправяме.
— Да, капитане.
Тя премери с поглед малката групичка полицаи.
— Който, или каквото и да е той, хванахме го натясно. Тръгваме след него. Сега.
— Не трябва ли да повикаме спец отряда? – попита Висконти.
— Ще им отнеме часове да стигнат дотук. А и са такива бюрократи, че ще забавят цялата работа. По портфейла имаше прясна кръв, следователно е възможно Липър все още да е жив и да е заложник. – Тя се огледа наоколо. – Вие тримата ще дойдете с мен: сержант Висконти, полицай Мартин и детектив сержант О’Конър.
Настъпи тишина. Трите ченгета се спогледаха.
— Проблем ли има? Четирима срещу един сме.
Последваха още неуверени погледи.
Тя въздъхна.
— Момчета, не ми казвайте, че сте се хванали на слуховете, които се ширят из музея. Какво, да не мислите, че ще ни нападне някоя мумия?
Висконти се изчерви и вместо отговор извади оръжието си и набързо го прегледа. Другите последваха примера му.
— Изключете си радиостанциите, клетъчните телефони, пейджърите, всичко! Не искам както се прокрадваме към убиеца внезапно от нечий джиесем да гръмне Петата симфония на Бетовен.
Те кимнаха.
Хейуърд извади копието, което бе поръчала на плана на тавана и го разгъна върху една от кутиите.
— Окей. Тази секция от тавана се състои от шестнайсет тесни помещения – ето тук – разделени на две дълги зони под успоредни покриви с един свързващ коридор в онзи край. Представете си го като „U“. Като изключим стълбището надолу, има само един възможен маршрут за бягство: покривът, до който може да се достигне през някои от тези прозорци тук. Вече съм наредила да го блокират. Предполага се, че капандурите имат решетки. Което значи, че единственият път на убиеца минава през нас… В капан е.
Тя замълча и ги изгледа един по един.
— Ще се придвижваме по двойки: бързо оглеждаме всяка стая и се придвижваме напред като се прикриваме. Аз ще си партнирам с О’Конър. Мартин, ти и Висконти се движите половин стая зад нас. Не се престаравайте. И помнете: трябва да действаме с презумпцията, че Липър все още е жив. Не можем да рискуваме. Само ако откриете явно доказателство, че Липър е мъртъв, можете да си позволите да откриете огън – а и това само ако е абсолютно необходимо. Ясно?
Всички кимнаха.
— Аз водя.
Запристъпваха предпазливо, Хейуърд начело, О’Конър по петите й. Целият под беше в кръв, а лавицата с експонатите лежеше там, където бе паднала, всичко тънеше в стъкло и полуизгнили останки от змиорки, от които се носеше отвратителна воня на консерванти. Прекосиха отсрещния край на сцената на местопрестъплението и се придвижиха в следващата таванска стая. Временното осветление, инсталирано заради престъплението, тук бе по-приглушено и забулваше помещението в почти пълна тъмнина.
Хейуърд и О’Конър се придвижиха безшумно и застанаха от двете страни на портала. Тя бързо надникна отвъд, прибра се, кимна на О’Конър, след което двамата продължиха напред.
Празно. Още прекатурени лавици, подът – покрит с парчета стъкло, а въздухът напоен със задушливата воня на консервант. Стъклениците в тази стая изглежда бяха пълни с дребни гризачи. Наоколо бе разпиляна купчина вестници, много от експонатите по стените висяха накриво. Цялата картинка по някакъв начин й припомни предварителния доклад от аутопсията на Демео: убиецът бе изтръгнал как да е вътрешните му органи, беше дърпал и късал в пристъп на налудничава, дезорганизирана ярост. Наистина извратена вандалщина.