Хейуърд се прокрадна към следващата врата, изчака останалите да заемат позиция и огледа терена. Помещението, както предишното, бе напълно съсипано. Една от капандурите зееше счупена, но решетките над нея стояха все още непокътнати. Оттам нямаше как да се избяга.
Тя замръзна, внезапно наострила слух. Откъм дълбините на тъмния таван отекваше някакъв едва доловим звук.
— Ш-ш-ш-т! – прошепна тя. – Чухте ли това?
Беше някаква олюляваща се, накуцваща походка – шум от тътрене, който завършваше със смущаващ тропот: тътрене – туп. Тътрене – туп.
Сега Хейуърд влезе в следващата, тъмна като рог, стая. Извади фенерчето си и освети ъглите. Помещението беше пълно с огромно количество гипсови лица – смъртни маски, – които се взираха в тях от стените. Някои показваха белези на скорошни повреди: някой, както изглежда – убиецът, направо ги бе помел; бе извадил очите им, оставяйки кървави дири навсякъде.
Осветлението в следващата стая беше изключено. Като приклекна зад рамката на вратата, Хейуърд направи знак на мъжете зад нея да спрат.
Наведе се напред и се вслуша напрегнато. Странният звук бе спрял: убиецът изчакваше. Тя по-скоро усети, отколкото разбра с разума си, че той беше близо: много близо.
Можеше да усети почти физически надигащото се напрежение сред малката им група. По-добре беше да продължават да се движат: колкото по-малко мислеше, толкова по-добре.
Хейуърд се приведе напред, обходи с лъча на фенерчето помещението и бързо се дръпна назад. Нещо пълзеше в средата на съседната стая – голо, отвратително, кърваво… но определено човешко същество, макар изненадващо дребно и слабо.
Тя махна с ръка на останалите, вдигна пръст нагоре, след това го завъртя бавно към входа на помещението, престъпникът е един, в другата стая.
Събраха се заедно и Хейуърд заговори с твърд, ясен глас:
— Полиция. Не мърдай! Въоръжени сме и те държим на прицел. Приближи се към вратата с вдигнати ръце!
Чу се суматоха, тупване и блъскане, сякаш някакво животно се носи тромаво насреща им.
— Той бяга!
С извадено оръжие Хейуърд мина зад ъгъла, за да види в същия момент как една тъмна фигура се стопява в тъмнината на другата стая. Последва ужасяващ трясък.
— Хайде!
Тя пресече стаята, спря, огледа следващата бързо, осветявайки я с фенерчето. Не видя никаква фигура, но имаше множество ъгли и пролуки, където убиецът можеше да се скрие.
— Продължаваме! – Те щурмуваха следващото помещение, разпръсквайки се и държейки го под прицел.
То беше най-голямото, пълно със сиви метални рафтове, с плътно наредени върху тях стъкленици. Във всяка имаше по едно втренчено око с размер на пъпеш, с корени, които се поклащаха като пипала. Единият рафт бе съборен и очните ябълки се търкаляха на земята разкъсани, подгизнала пихтия сред стъкла и консерванти.
Бързият оглед показа, че помещението е празно. Хейуърд събра екипа.
— Бавно, но сигурно – каза тя, – го притискаме в ъгъла. Помнете, че хората, както и животните, стават най-опасни, когато са приклещени.
Всички кимнаха.
Тя обиколи стаята с поглед.
— Май сме попаднали на колекцията от очни ябълки на китове.
Те се засмяха нервно.
— Е, добре. Ще оглеждаме стая по стая. Няма закъде да се бърза.
Тя приближи към следващата врата, заслуша се и надникна, осветявайки вътрешността с фенерчето си. Нищо.
Докато влизаха се чу внезапен пронизителен писък зад входа отсреща, последван от ужасяващ трясък на стъкла и звук от разливаща се течност. Всички подскочиха. До ноздрите им достигна силната миризма на етилов алкохол.
— Това нещо е запалимо – каза Хейуърд. – Ако палне кибрита, бъдете готови да се спасяваме.
Тя се придвижи напред, обхващайки с поглед следващата стая, осветена от фенерчето.
— Виждам го! – извика О’Конър.
Тътрене – туп. Проехтя злокобен писък и една тъмна фигура с накуцване, но в същото време с ужасяваща целенасоченост ги връхлетя със сив кремъчен нож в стиснатия юмрук. Хейуърд отскочи назад, тъкмо в момента, в който примитивното сечиво процепи въздуха над прага.
— Полиция! – извика тя. – Оставете оръжието си!
Но съществото не им обърна внимание и продължи към тях, размахвайки ножа.