— Не стреляйте! – нареди Хейуърд. – Напръскайте го със сълзотворен газ. – Тя се изплъзна в последния момент от нападението на фигурата, като я заобиколи, а междувременно останалите три ченгета прибраха пистолетите си, извадиха палките и спрейовете със сълзотворен газ. Висконти се втурна напред и напръска съществото, а то зави като демон, като сляпо размахваше каменния нож. С умел ритник зад коляното Хейуърд го изпрати на земята. Втори ритник изби ножа от ръката му.
— Закопчейте го!
Но Висконти вече се бе навел и поставяше белезниците на китките му с помощта на О’Конър.
Престъпникът се гърчеше и крещеше неистово.
— Вържете му и глезените – заповяда Хейуърд. – И повикайте парамедиците, трябва ни успокоително.
Повечето заподозрени щом усетеха ръцете си закопчани на гърба, се укротяваха. Но не и този. Той продължаваше да се мята, да крещи и да се гърчи и при все че бе дребен, Хейуърд и полицаите едва го удържаха.
— Сигурно е надрусан.
— Никога не съм виждал надрусан чак в такова състояние.
Малко по-късно пристигна един парамедик и заби игла в хълбока на беснеещия мъж, който скоро се поукроти. Хейуърд се изправи и изтръска праха от себе си.
— Боже мой! – възкликна О’Конър. – Сякаш се е къпал в кръв.
— Да, а в тази жега направо вони.
— Нещастникът е гол на всичкото отгоре.
Хейуърд отстъпи назад. Престъпникът все още лежеше по корем с лице към пода, гърчейки се и стенейки в неуспешен опит да се пребори с успокоителното.
Тя се наведе към него.
— Къде е Липър? Какво му сторихте?
Последва нов хленч.
— Обърнете го. Искам да видя лицето му.
Висконти се подчини. Физиономията и косата на мъжа бяха покрити със засъхнала кръв и мръсотия. Чертите му се кривяха странно поради някакъв тик.
— Почистете го.
Парамедикът извади чифт стерилни влажни кърпи и избърса лицето му.
— Исусе Христе! – възкликна Висконти неволно.
Хейуърд просто гледаше. Не можеше да повярва на очите си.
Убиецът бе Джей Липър.
27.
Спенсър Кофи се настани в един стол в офиса на директора на затвора Имхоф и нетърпеливо изтръска някаква прашинка от ръба на панталона си. Имхоф седеше зад бюрото си и изглеждаше по същия начин, както и при първата им среща: хладен и спретнат, със същия шлем от издухана със сешоар светлокестенява коса. Въпреки това Кофи забелязваше неспокоен, може би дори отбранителен израз в очите му. Специален агент Рабинър стоеше прав с кръстосани ръце, подпрян на стената.
Кофи остави в помещението да се настани напрегната тишина, преди да заговори.
— Господин Имхоф – подзе той най-сетне. – Обещахте, че лично ще се погрижите за това.
— Както и сторих – заяви Имхоф със студено неутрален глас.
Кофи се облегна назад.
— Ние със специален агент Рабинър тъкмо разговаряхме със затворника. С прискърбие трябва да отбележа, че няма никакъв прогрес – никакъв! – по отношение на поведението му. Определено не сте му показали колко важно е уважението. Но както ви казах по-рано, аз всъщност не се интересувам как изпълнявате задачите, които ви поставям, интересуват ме само резултати. Каквото и да сте правил, не е подействало. Затворникът си е все същото нагло, арогантно копеле, каквото влезе тук. Отказва да отговаря на въпроси, нахалства, когато го попитах как му харесва строгия тъмничен режим, той отговори: „Предпочитам го“.
— Предпочита го пред какво?
— Пред това да дели килия с „бивши клиенти“, както той се изрази, саркастичното копеле. Подчерта факта, че не желае да се смесва с останалото затворническо общество. Все така неразкайващ се и заядлив, както винаги.
— Агент Кофи, тези неща понякога искат време.
— А именно такова ние нямаме, господин Имхоф. Насрочено е второ изслушване за гаранция и Пендъргаст ще прекара един ден в съда. Само дотогава можем да го държим отделен от адвоката му. Но на мен ми трябва прекършен още преди това; трябват ми самопризнания. – Не добави, че имат все повече проблеми с някои от уликите. Това щеше да направи процеса много заплетен, докато едно самопризнание би улеснило нещата неимоверно.
— Както казах, отнема време.
Кофи дълбоко си пое въздух и си припомни специфичните похвати, с които се управляваше Имхоф. Първо морковчето, после пръчката.
— Междувременно да не пропусна, че нашият човек не спира да злослови за вас и за Херкмур пред всички, които могат да го чуят: пазачи, персонал… А той е наистина сладкодумен нещастник, Имхоф.
Директорът не каза нищо, но Кофи забеляза със задоволство леко потрепване в ъгъла на устните му. Въпреки това обаче, не предложи никакви по-сурови мерки. А може би просто не съществуваха по-строги мерки?…