Тя направи поредното нечовешко усилие да наложи ред в съзнанието си. Винаги бе организирала мислите си по точки: вечно правеше планове, които се разделяха на точки и подточки. Беше трудно да напредва с останалите си случаи, докато случаят „Пендъргаст“ оставаше неразрешен в ума й.
Въздъхна, опита се да се съсредоточи и започна отначало.
Точка първа: най-вероятно невинен мъж беше в затвора с обвинение за углавно престъпление.
Точка втора: брат му, считан за отдавна мъртъв, се бе появил, бе отвлякъл жена, което на пръв поглед нямаше връзка с останалото, бе ограбил най-ценната диамантена колекция в света… и после я бе унищожил. Защо?
Точка трета: …
Почукване на вратата я прекъсна.
Хейуърд бе помолила секретарката си да се погрижи никой да не я безпокои и сега се опита да потисне моментния гняв, който я шокира със силата си. Овладя се и произнесе хладно:
— Влезте!
Вратата се отвори бавно, колебливо – и на прага застана Винсънт Д’Агоста.
Последва кратка, смразяваща тишина.
— Лора – започна Д’Агоста, след което рязко млъкна.
Тя запази хладното си изражение дори след като почувства как лицето й се облива в червенина. Не можа да измисли какво друго да каже, освен: „Седни, ако обичаш“.
Докато го наблюдаваше как влиза в кабинета й и се отпуска на стола, тя смаза безмилостно емоциите, които се надигаха в нея. Той изглеждаше изненадващо спретнат и сравнително добре облечен в костюм и вратовръзка за 25 долара, а оредяващата му коса бе сресана назад.
Неловката тишина се проточи.
— Е… Как вървят нещата? – попита Д’Агоста най-сетне.
— Добре. А при теб?
— Дисциплинарният ми процес е насрочен за началото на април.
— Хубаво.
— Хубаво? Ако ме признаят за виновен, отива ми кариерата, пенсията, осигуровките, всичко!
— Исках да кажа, че ще е хубаво да приключи – рече тя кратко. За това ли бе дошъл тук – да се оплаква? Тя зачака той да заговори по същество.
— Виж, Лора, първо искам да ти кажа нещо.
— Което е…?
Той започна с усилие.
— Съжалявам. Наистина съжалявам. Знам, че те нараних, знам, че си мислиш, че съм се отнесъл с теб като с боклук… Иска ми се да знаех как мога да оправя нещата.
Хейуърд чакаше.
— По онова време си мислех – вярвах, – че постъпвам правилно. Опитвах се да те предпазя от Диоген. Мислех си, че като се изнеса, ще мога да те държа далеч от опасността, но не си дадох сметка как ще изглеждат нещата в твоите очи… Всичко се случваше много бързо и нямах време да обмислям. Но оттогава насам разполагах с достатъчно време за мислене. Давам си сметка, че съм изглеждал като студенокръвно копеле, когато си тръгнах от теб без обяснение. Сигурно ти се е сторило, че не ти вярвам, но въобще не беше така… – Той се поколеба и прехапа устни. – Чуй ме – подзе отново. – Наистина искам да се съберем пак. Все още ме е грижа за теб. Убеден съм, че можем да се справим…
Гласът му секна отчаяно. Хейуърд продължаваше да чака.
— Както и да е, просто исках да кажа, че съжалявам.
— Считай го за казано.
Последва нова мъчителна пауза.
— Нещо друго? – попита Хейуърд.
Д’Агоста се размърда неловко. През процепите на щорите падаха ленти от слънчева светлина, които раираха костюма му.
— Ами… чух, че…
— Какво си чул?
— Че все още разследваш случая „Пендъргаст“.
— Сериозно? – рече тя хладно.
— Ами да. От един познат, който работи за Сингълтън. – Той отново се размърда. – Когато разбрах за това, то ми даде надежда. Надежда, че все още мога да ти помогна. Има неща, които не ти казах преди. Неща, на които бях сигурен, че няма да повярваш. Но ако наистина все още работиш по случая, след всичко, което стана… Е, помислих си, че може би ще се вслушаш в някои от тях. Нали знаеш, като допълнителни муниции.
Хейуърд запази лицето си безизразно, не желаеше да му дава нищо повече от пълна тишина. Изглеждаше поостарял, малко измъчен, но дрехите му бяха нови, а ризата – добре изгладена. За един кратък и болезнен миг се запита кой ли се грижи за него. Най-накрая заяви:
— Случаят е приключен.
— Официално да, но онзи мой приятел каза, че ти…
— Нямам представа какво си чул и въобще не ми пука. Би трябвало отдавна да си се научил да не се вслушваш в слуховете из отдела, разнасяни от тъй наречени приятели.
— Но, Лора…
— Наричай ме капитан Хейуърд, моля.
Нова пауза.
— Слушай, цялата работа – убийствата, диамантеният обир, отвличането – всичко бе дирижирано от Диоген. Това беше неговият план – всички се оказахме инструменти в ръцете на виртуозен музикант. Той уби онези хора и накрая натопи Пендъргаст. Открадна брилянтите, отвлече Виола Маскелене…