Аз вярвам, че са нежни мъртвите. Ще се целунем ли?…
Докато слушаше, Констанс усети как едно ново, неочаквано чувство разцъфтява дълбоко в нея: нещо смътно доловено в ефимерни сънища и все пак непознато, нещо великолепно и забранено.
И пеем заедно; и пеем – устни срещу жадни устни…
Тя рязко се надигна от стола. Мишлето в джоба на престилката й се размърда изненадано.
— Часът е по-напреднал, отколкото си давах сметка – промълви тя с треперещ глас. – Струва ми се, че е време да си вървиш.
Диоген я обхвана с топлия си благ поглед. После спокойно затвори книгата и се изправи.
— Да, така би било най-добре – рече той. – Мърморкото Рен скоро ще се прибере. Не ще му се понрави да ме намери тук – нито на него, нито на някой от другите ти надзиратели, Д’Агоста и Проктър.
Констанс усети, че се изчервява и се ядоса на себе си.
Диоген кимна към дивана.
— Оставям ти и другите томчета. Лека нощ, скъпа моя Констанс.
След това пристъпи напред и, преди тя да успее да реагира, се наведе, взе ръката й и я поднесе към устните си.
Жестът бе съвършено официален, белег на най-добри обноски. Но при все това имаше нещо в начина, по който устните му се задържаха на милиметър от пръстите й – нещо в топлия дъх, галещ кожата й, което я накара да изтръпне от неудобство…
И после него вече го нямаше, внезапно, без нито дума, и в библиотеката не се чуваше друг звук, освен тихото пропукване на огъня.
Известно време Констанс стоя неподвижна, заслушана в собственото си ускорено дишане. Той не бе оставил нищо след себе си, нито дори дъх от парфюм – нищо, с изключение на малката купчинка книги на дивана.
Тя се приближи и взе най-горното томче. Бе изящно подвързано в коприна, обточено със златен кант и е ръчно гравиран форзац. Повъртя го в ръце като се наслаждаваше на прелестната мекота на подвързията.
След това рязко я върна върху купчината, взе недопитата чаша пастис и излезе от библиотеката. Отправи се към задното крило на имението, влезе в кухнята за прислугата и внимателно изми и подсуши чашата. После се върна при централното стълбище.
Старата къща тънеше в тишина. Проктър бе някъде навън, както напоследък бе станало обичайно – да помага на Ели Глин за изпълнението на плана; Д’Агоста беше наминал малко по-рано само за да се увери, че тя е в безопасност и си бе тръгнал почти незабавно. А „мърморкото Рен“ се намираше, както всякога по това време, в Нюйоркската обществена библиотека. Досадните му детегледачески задължения, слава Богу, се свеждаха само до часовете на деня. Нямаше смисъл да проверява дали предната врата все още е заключена – Констанс знаеше, че е.
Сега тя бавно слезе по стълбите до своите стаи на третия етаж. Нежно извади бялата мишка от джобчето си и я остави в клетката. После свали престилката и долните си дрехи и старателно ги сгъна. Обикновено веднага щеше да пристъпи към вечерния душ, да нахлузи набързо нощницата си и да почете час-два, преди да легне – в момента се бе захванала с Джонсъновите есета.
Но не и тази вечер. Тази вечер Констанс се отправи към банята и напълни огромната мраморна вана с гореща вода. После извади една красиво опакована в подаръчна хартия кутийка. Вътре имаше дузина малки стъклени бутилки с логото на един парижки производител на масла за баня: подарък от Диоген, оставен при последната му визита. Тя избра едно шишенце и изля съдържанието му във водата. Опияняващият аромат на лавандула и пачули изпълни въздуха.
Констанс застана срещу голямото огледало, в което се отразяваше в цял ръст, и дълго се взира в голото си тяло, плъзгайки ръце отстрани и по плоския си корем. После се извърна и се потопи в горещата вана.
Това бе четвъртото посещение на Диоген. Преди той често бе говорил за брат си и дори загатна неколкократно за някакво Събитие – Диоген сякаш изговаряше думата с особен апломб, – Събитие толкова ужасяващо, че и споменът за него бе твърде мъчителен, за да спомене нещо повече, освен че оттогава е сляп с едното си око. Също неведнъж й бе описвал как брат му прави и невъзможното, за да настрои всички срещу него – и най-вече Констанс – като разказва лъжи и инсинуации, в които го обрисува като въплъщение на злото. Отначало тя пламенно бе отказвала да води разговори на тази тема. Бе възразила, че той изкривява истината поради някакви свои долни намерения. Ала Диоген оставаше толкова спокоен пред лицето на яростния й гняв, така разумен и убедителен, докато я опровергаваше, че против желанието й в душата й се породиха съмнение и обърканост. Наистина, Пендъргаст изглеждаше далечен и сдържан понякога, но той просто си бе такъв… нали? Нима истинската причина да не се свърже с нея от затвора не беше просто желанието му да й спести излишно безпокойство? Тя го обичаше, тихо, отдалеч – една любов, която той сякаш никога не забелязваше и на която не отвръщаше.