В уречения час, точно на секундата, той чу познатото изщракване и двойният портал към двора се отвори. Двама пазачи пристъпиха напред под немощната светлина и застанаха от двете страни, докато Почо се появи с разкършена походка, винаги начело. Очите му обхождаха ограденото пространство и ръката му приглаждаше брадичката под долната му устна. Носеше стандартната затворническа униформа, която не включваше връхна дреха въпреки зимните температури. Докато ходеше, мускулите играеха под ръкавите му, а бръснатата му глава лъщеше. Старите белези от акне по лицето му изглеждаха като лунни кратери.
Лакара тръгна небрежно из двора, докато другите шестима затворници се изсипаха след него, поемайки в различни посоки и заеха отпуснати пози: зяпаха наоколо, дъвчеха дъвка или безцелно се разхождаха назад-напред. Един от гардовете подхвърли към тях баскетболна топка, тя отскочи към един от мъжете, който я хвана и започна лениво да дриблира.
Малко по-късно на двора се появи нов затворник, висок и строен. Той спря току на входа, като се оглеждаше наоколо с някаква нехайност, от която Фекто потръпна. Нещастникът дори не подозираше какво го чака.
Почо и неговите хора сякаш дори не забелязаха новодошлия – само дето всички спряха да дъвчат. Но това трая само миг. Топката продължаваше ритмично да подскача, като ударите на ритуален барабан: бом… бом… бом… Все едно не се бе случило нищо необичайно.
Тайнственият затворник тръгна край тухлената стена на двора. Докато се движеше, лицето му оставаше неутрално, движенията му бяха непринудени и спокойни. Останалите го следяха с очи.
Дворът бе заобиколен от три страни с бетонните стени на Херкмур, а от четвъртата представляваше ограда от метални халки, която завършваше с бодлива тел. Затворникът се отправи нататък, спря се за момент, после тръгна край оградата и се загледа през нея. Затворниците, бе забелязал Фекто, винаги гледаха навън или нагоре – никога към мрачната сграда. Една охранителна кула се издигаше недалече, а отвъд нея се извисяваха короните на дърветата извън стените на затвора.
Един от доставчиците вдигна очи, срещна погледа на Фекто и разпери ръце, сякаш питаше какво става. Фекто му махна в смисъл, че всичко е наред. Двамата доставчици изчезнаха в сградата и затвориха вратата след себе си.
Фекто извади радиостанцията си и заговори тихо.
— Чуваш ли ме, Дойл?
— Чувам те.
— И ти ли си мислиш това, което и аз?
— Аха.
— Най-добре да сме в готовност да изтичаме долу и да оправяме работите.
Зачакаха. Звукът от отскачането на топката продължаваше равномерно. Никой не помръдваше, с изключение на мистериозния затворник, който продължаваше бавната си разходка край оградата.
Бом… бом… бом… продължаваше топката.
Гласът на Дойл отново пропука по радиостанцията.
— Хей, Джери, това да ти напомня нещо?
— Какво?
— Сещаш ли се за началната сцена от филма „Добрите, лошите и грозните“?
— М-да.
— Това е тя.
— Може би. С изключение на едно нещо.
— И какво е то?
— Изходът.
Дойл се изхили в радиостанцията.
— Не бой се. Почо си иска мръвката жива. Само малко поначукана, за по-голяма крехкост.
В този момент Лакара измъкна ръце от джобовете си, изправи гръб, тръгна бавно и се спря до оградата на около девет метра от затворника. Провря пръсти между халките и го изчака да се приближи. Вместо да промени посоката си, за да избегне Лакара, затворникът продължи нехайната си разходка, без да спре дори за миг, докато не застана право пред Лакара. След което му заговори. Фекто наостри слух да го чуе.
— Добър ден – произнесе затворникът.
Лакара отклони поглед.
— Имаш ли цигара?
— Съжалявам, не пуша.
Почо кимна, все още, без да се обърне, очите му останаха притворени като две черни цепки. Ръката му се плъзна към брадичката и започна да подръпва снопчето косми под долната си устна. При всяко движение венците му се оголваха и разкриваха ред пожълтели изпочупени зъби.
— Не пушиш – повтори той. – Това е много здравословно.
— Едно време си позволявах по някоя пура от време навреме, но ги отказах, когато един мой приятел се разболя от рак. Горкият човек, наложи се да му отрежат почти цялата долна челюст.
При тези думи главата на Лакара се изви към него като на забавен кадър.
— Сигурно мутрата му е изглеждала доста грозна след това.
— Изумително е какво може да постигне пластичната хирургия в наши дни.