Изведнъж Смитбак се вкамени на мястото си. По верандата се прокрадваха тихи стъпки.
Обладан от внезапен ужас, той се вмъкна в килера срещу стълбището. Проправи си път навътре и се сгуши между ред сака – кашмир, камилска вълна и туид. Чу как бравата изтрака и вратата леко проскърца, докато се отваряше.
Диоген?
Килерът миришеше силно на вълнен плат. Смитбак едва дишаше от страх.
Стъпките безшумно прекосиха застланото с килими антре, влязоха във всекидневната и там спряха. Тишина.
Смитбак чакаше.
След малко стъпките поеха към трапезарията и се отдалечиха по посока на кухнята.
Трябваше ли да бяга?
Ала преди да успее да претегли възможностите, стъпките се върнаха: бавни, тихи и преднамерени. Сега те поеха към библиотеката, после излязоха и се заизкачваха по стълбището.
Сега. Смитбак изхвърча от килера, безшумно, но пъргаво притича през дневната и офейка през отворената входна врата. Докато завиваше зад ъгъла на къщата, видя, че на алеята е спрял полицейски автомобил с работещ двигател.
Той хукна през задния двор на съседната вила и тича чак до плажа, като почти се смееше от облекчение. Онзи, когото бе взел за Диоген, се оказа само едно ченге, дошло на рутинна проверка.
Върна се в колата си и изчака дишането му да възстанови обичайния си ритъм. Пропилян ден. Но поне беше излязъл от онази къщичка на ужасите невредим.
Включи двигателя и пусна навигационната система.
— Къде желаете да отидете? – измърка топлият секси глас. – Моля, въведете адреса.
Смитбак избра опцията „Офис“. Знаеше как да се върне, но обичаше да слуша Лавиния.
— Потегляме към дестинация „Офис“ – долетя гласът. – Поемете северно по „Тлавър с Бокс“.
— Веднага, скъпа.
Подкара бавно и нехайно край дома на Диоген. Сега ченгето стоеше отвън край колата си с радиостанция в ръка.
Проследи Смитбак с поглед, но не направи опит да го спре.
— След сто и петдесет метра завийте наляво по „Спрингс Роуд“
Той кимна. Вдигна ръка да махне някакво влакънце от туид, което гъделичкаше лицето му. При това движение замръзна, закован от почти електрически шок.
— Това е, Лавиния! – изкрещя той. – Връхните дрехи в килера!
— Завийте наляво по „Спрингс Роуд“
— Имаше два вида сака! Супер скъпи от кашмир и мохер, а до тях – цял куп тежки, космати, бодливи сака от туид! Ти случайно да познаваш някой, който носи и двата вида? Не, мамка му!
— Карайте километър и половина по „Спрингс Роуд“.
— Диоген със сигурност си пада по кашмира и мохера. Следователно, когато използва фалшивата си самоличност, носи туид. Прави се на професорския тип. Перфектно, Лавиния, чувствам, че съм прав. Той е професор. Не, момент! Не професор, не точно. В крайна сметка, познава така добре музея, че… От полицията казват, че за извършването на диамантената кражба престъпникът е получил помощ отвътре – да, ама ти представяш ли си Диоген да се моли на помощници?! По дяволите, било е пред очите ни през цялото време! Господи, Лавиния: пипнахме го! Аз го пипнах!
— След сто и петдесет метра завийте по магистралата „Олд Стоун“ – прозвуча невъзмутимият отговор.
32.
Онова, което най-много отвращаваше Хейуърд от психичната клиника „Белвю“ не бяха мрачните, дъхащи на плесен коридори, нито заключените стоманени врати или смесената воня на дезинфектант, повръщано и екскременти. Бяха звуците. Те се носеха отвсякъде – една какофония от гневни роптания, пронизителни изблици, монотонни речитативи, гърлено ръмжене, скимтене, бърз и тих, безспирен брътвеж: симфония на нещастието, прекъсвана от време на време от някой крясък, толкова ужасен, така преизпълнен с отчаяние, че й късаше сърцето.
Доктор Гошар Синг крачеше до нея и говореше с тих, кротък и разумен глас все едно, че не чуваше нищо – и може би, реши тя, наистина бе така. Ако чуваше, едва ли самият той щеше да остане дълго с всичкия си. Беше съвсем просто.
Хейуърд направи опит да се съсредоточи върху думите на лекаря.
— В целия си опит в клиничната психиатрия – казваше той, – не съм виждал такова нещо. Опитваме се да се справим. Постигнахме известен напредък, макар и не такъв, какъвто би ми се искало.
— Изглежда е станало страшно внезапно.
— Наистина; и това също е озадачаващо. А, да, капитан Хейуърд – ето, че пристигнахме.
Синг отключи една врата и я задържа отворена, като й направи път да влезе в една почти гола стая, разделена на две чрез дълъг плот и дебело нечупливо стъкло – точно както в помещенията за посетители на затворници. Интеркомът бе монтиран в стъклото.