— Доктор Синг – започна Хейуърд, – пожелах среща лице в лице.
— Боя се, че това няма да е възможно – отвърна Синг почти с тъга.
— Аз пък се боя, че ще бъде възможно. Не мога да разпитвам заподозрян при подобни условия.
Синг отново поклати тъжно глава, пълните му бузи се затресоха.
— Не, не, тук ние командваме, капитане. И си мисля, че като видите пациента, ще разберете, че е все едно, напълно все едно.
Капитан Хейуърд не каза нищо. Сега не му беше времето да се препира с лекарите. Щеше да прецени ситуацията и в случай, че се окажеше необходимо, да се върне в момент, когато тя щеше да диктува условията.
— Бихте ли желали да седнете? – учтиво попита Синг.
Хейуърд се разположи пред плота, а докторът седна на мястото до нея и хвърли поглед на часовника си.
— Пациентът идва след пет минути.
— Какви предварителни заключения можете да направите?
— Както казах, случаят е извънредно озадачаващ. Наистина извънредно.
— Бихте ли пояснил?
— Мозъчният скенер показа значителни аномалии във фокалната област на слепоочията, а магнитният резонанс установи поредица малки увреждания на лицевия кортекс. Тъкмо те са причинили тежки когнитивни дефекти и психопатология.
— Може ли да преведете на английски?
— Очевидно пациентът страда от сериозни увреждания в дял от мозъка, който контролира поведението, емоциите и способността за правене на планове. Патологията е особено ясно изразена в това, което ние, психиатрите, понякога наричаме „област на Хигинботъм“.
— Хигинботъм?
Синг се усмихна, явно ставаше дума за някаква професионална шега.
— Иожени Хигинботъм работела на поточната линия в завод за производство на сачмени лагери в Линдън, Ню Джърси. Един ден през 1913-а във фабриката избухнал бойлер. Направо вдигнал всичко във въздуха. Изглеждало сякаш заводът е претърпял артилерийска атака – навсякъде се въргаляли сачмени лагери. Загинали шестима души. Иожени Хигинботъм оцеляла като по чудо: но с две дузини сачми в лицевия кортекс на мозъка си.
— Продължавайте.
— Бедната жена претърпяла цялостна промяна на личността. Внезапно се превърнала от мил, внимателен човек в цинична мързелана, склонна към изблици на агресия, псувала, пропила се и, хм, започнала да води доста… разюздан и безразборен сексуален живот. Приятелите й били потресени. Тази случка подкрепя медицинската теория, че личността е вградена в тъканта на мозъка и че механичните увреждания могат буквално да трансформират един характер в друг. Нали разбирате, сачмените лагери унищожили вентромедиалния лицев кортекс на Хигинботъм – същата област, която е засегната и в случая с нашия пациент.
— С тази разлика, че в неговия мозък няма сачмени лагери – отбеляза Хейуърд. – Каква може да е причината?
— В това е загадката. В началото предположих, че става дума за свръхдоза наркотик, но изследванията не откриха следи от дрога.
— Удар по главата? Падане?
— Не. Няма следи от борба, няма едема, нито синини. Елиминирахме и вероятността за удар: уврежданията са възникнали едновременно в няколко области, разположени далеч една от друга. Единственото възможно заключение, до което мога да стигна, е електрически шок, приложен директно върху мозъка. Де да беше труп… Една аутопсия щеше да ни каже толкова повече.
— Но не би ли трябвало електрическият удар да остави следи от изгаряне?
— Не и нисковолтажен високоамперен шок – като този, който се създава от електронно или компютърно оборудване. Но липсват увреждания, където и да било с изключение на мозъка. Трудно мога да си представя как е възникнал подобен електричен удар, освен ако нашият пациент не е извършвал някакъв странен експеримент върху себе си.
— Човекът е компютърен техник, който инсталираше електрониката по една изложба в музея.
— Така чух и аз.
Интеркомът звънна и оттам се разнесе мек глас.
— Д-р Синг? Пациентът пристига.
Отвъд стъкления прозорец се отвори една врата и миг по-късно на прага се появи Джей Липър. Седеше в инвалидна количка, завързан. Бавно въртеше глава и устните му се движеха, но без да издават звук.
Лицето му бе шокиращо. Изглеждаше хлътнало, кожата бе сива и отпусната и висеше на гънки, очите му играеха, без да се фокусират върху нещо определено, а езикът висеше дълъг, розов и влажен като на разгорещен ретривър.
— О, боже мой… – възкликна Хейуърд неволно.
— Той е силно упоен заради собствената му безопасност. Все още се опитваме да изберем подходящите лекарства, да намерим вярната комбинация.