Затворникът лежеше на тясната койка, облегнат на тънка възглавница, облечен в нов гащеризон, толкова оранжев, че почти сияеше. Кофи бе шокиран от външния му вид – главата му бе омотана с бинт, едното око – подуто и затворено, а другото насинено, цялото лице – палитра от черно, синьо и зелено. В подпухналата цепнатина на здравото му око Кофи виждаше сребристи проблясъци.
— Агент Кофи? – заговори пазачът. – Желаете ли стол?
— Не, ще остана прав. – Той се обърна към Рабинър. – Готово ли е?
Помощникът му беше извадил записващо устройство.
— Да, сър.
Кофи скръсти ръце и изгледа отгоре насинения и превързан затворник. След това се ухили:
— Какво ти се е случило? Опита се да целунеш погрешното момче, а?
Отговор не последва, ала Кофи и без това не очакваше да чуе такъв.
— Но да си дойдем на думата. – И той извади лист с бележки. – Пускай лентата. Говори специален агент Спенсър Кофи от затворническа килия номер СЗ-44 в Херкмурския федерален затвор. Разпитвам затворника, идентифициран като А. З. Л. Пендъргаст. Датата е 20 март.
Тишина.
— Можете ли да говорите?
За изненада на Кофи мъжът произнесе:
— Да. – Гласът му беше същински шепот и малко неясен заради подутите устни.
Кофи се усмихна. Това беше обещаващо начало.
— Бих желал да приключа тук колкото е възможно по-бързо.
— Аз също.
Изглежда смекчаването на костеливия орех бе проработило по-добре, отколкото се бе надявал.
— Добре тогава. Връщам се на предишната насока на разпита. Този път обаче очаквам отговор. Както вече изясних, уликите сочат, че сте се намирал в дома на Декър по време на убийството. Те говорят за средства, мотив и възможност, както и за директна връзка между вас и оръжието, с което е извършено престъплението.
Затворникът мълчеше, затова Кофи продължи:
— Първо: Съдебният екип откри на местопрестъплението половин дузина дълги черни влакна, които, както установихме, произхождат от твърде необичаен италиански плат от смесени кашмир и мерино, който се е произвеждал през петдесетте години. Анализ на костюмите във вашия гардероб показва, че всички те са изработени от тази материя.
Второ: На местопрестъплението намерихме три косъма, един, от които беше с корен. PCR-анализът доказа съвпадение с вашата ДНК с възможност за грешка, равняваща се на едно на шестнайсет милиарда.
Трето: Един свидетел, съсед на Декър, е забелязал човек със светъл тен и черен костюм да влиза в къщата на жертвата деветдесет минути преди убийството. Най-малко на три снимки той категорично ви идентифицира като тази личност. В качеството си на член на щатската Камара на представителите, той е възможно най-неопровержимият свидетел, който можете да си представите.
Ако затворникът се изкиска за миг, то това бе станало толкова бързо, че Кофи въобще не беше сигурен, че го е видял. Той направи пауза и се вгледа в лицето на мъжа, но беше невъзможно да се прочете каквато и да е емоция по една физиономия толкова подпухнала и омотана с бинтове. Всичко, което се виждаше от него, бе сребристия блясък в цепнатината на подутото око. Това караше Кофи да се чувства некомфортно.
— Вие сте агент на ФБР. Знаете правилата. – И той размаха листа под носа на Пендъргаст. – Ще бъдете осъден. Ако искате да избегнете иглата, ще е най-добре да ни съдействате, като започнете отсега.
Кофи стоеше там, дишайки тежко и гледаше настойчиво превързания затворник.
Мъжът отвърна на погледа му. После заговори.
— Поздравявам ви – произнесе той. Глухият му глас звучеше подчинително, дори раболепно.
— Може ли да изкажа едно предложение, Пендъргаст? Направете самопризнания и се оставете на милостта на съда. Това е единствената ви възможност – и вие го знаете. Признайте се за виновен и ни спестете срама да гледаме как един от нашите се влачи по съдилищата. Признайте и няма да ви пращаме повече в двор 4.
Последва нова кратка тишина.
— Ще се съгласите ли да обмислите оправдателна присъда срещу самопризнанието ми? – попита Пендъргаст.
Кофи се усмихна широко, с чувство на триумф.
— При подобни улики?! Няма шанс. Единствената ви надежда, Пендъргаст – повтарям, – е да си спечелите благоволението на съдията с едно хубаво, пълно самопризнание. Сега или никога.
Пендъргаст изглежда обмисляше това. После се размърда на койката.
— Много добре – рече той накрая.
Кофи се усмихна.
— Спенсър Кофи – поде Пендъргаст и от медения му глас калеше сервилност. – Наблюдавах прогреса ви в Бюрото в продължение на повече от десет години и признавам, че бях изумен от него. – Той спря, за да си поеме дъх. – От самото начало знаех, че сте необикновен, дори уникален индивид. Вие – какъв беше изразът? – ме заковахте.