— Защо смятате така?
— Защото и двамата са били точно там непосредствено преди появата на симптомите.
Колъпи преглътна болезнено и разхлаби вратовръзката си.
— Това са шокиращи новини.
— От медицинския екип смятат, че причината може да е всякаква: електрически шок на главата, отрова, изпарения или може би повреда във вентилационната система, неизвестен вирус или бактерия… Не знаем. Впрочем, това е конфиденциална информация.
— Радвам се да го чуя. – Колъпи усети, че студените тръпки започват да се разпростират по цялото му тяло. Ако тази новина излезеше оттук, щеше да опровергае изявлението им и да унищожи всичко, за което бяха положили толкова труд.
— Тъй като получих тази информация преди два часа, изпратих специален съдебен екип от токсиколози в гроба. Работят там от около час и все още не са открили нищо. Разбира се, те се намират в начален етап от търсенето.
— Това е много тревожно, капитане – отвърна Колъпи. – Може ли музеят да помогне по някакъв начин?
— Точно за това съм тук. Искам да отложите откриването, докато локализираме източника.
Именно от това се страхуваше Колъпи. Сърцето му пропусна един такт.
— Простете, капитане, но изглежда избързвате с две доста големи заключения: първо, че мозъчните увреждания са причинени от токсин и второ, че той се намира в гроба. Може да е всичко – и може да е станало къде ли не.
— Възможно.
— Освен това забравяте, че и други – много други – са прекарали значително по-дълго време в Гробницата на Сенеф от Липър и Уичърли. А не са проявили симптоми.
— Не съм забравила това, д-р Колъпи.
— Така или иначе откриването е след четири дни. Със сигурност това време е достатъчно, за да проверите гробницата.
— Не мога да рискувам.
Директорът си пое дъх дълбоко и продължително.
— Разбирам какво се опитвате да ми кажете, капитане, но истината е, че просто не можем да отложим събитието. Вложили сме милиони. След по-малко от час пристига нов египтолог, който е пропътувал целия път от Италия до тук. Поканите са разпратени, потвържденията – получени, платили сме за кетъринга, наели сме музикантите – всичко е готово. Едно забавяне в този момент би ни струвало цяло състояние. А и такъв ход ще изпрати на гражданите погрешно послание: че сме изплашени, че сме поставени в безизходица, че музеят е опасно място за посещения. Не мога да допусна това.
— Има още нещо. Убедена съм, че Диоген Пендъргаст, човекът, който нападна Марго Грийн – и открадна диамантената колекция – се крие под лъжливата самоличност на музеен служител. Най-вероятно на куратор.
Колъпи я изгледа шокирано.
— Моля?
— Освен това вярвам, че по някакъв начин той е свързан със случилото се на Липър и Уичърли.
— Това са извънредно сериозни обвинения. Кой е вашият заподозрян?
Хейуърд се поколеба.
— Нямам такъв. Помолих господин Манети да провери досиетата на персонала – естествено, без да му спомена какво търся, – но никакви криминални истории или други подсказки не излязоха наяве.
— Естествено, че не. Всички наши служители имат безупречни досиета, особено кураторите. Приемам цялата тази нишка на разсъждения като лична обида. И изобщо, това не променя позицията ми, що се отнася до откриването. Едно отлагане ще бъде фатално за музея. Абсолютно фатално.
Хейуърд го изгледа продължително, очите й бяха уморени, в същото време нащрек. Изглеждаха почти тъжни, сякаш тя вече знаеше какъв ще е изходът на разговора ми.
— Като отказвате да отложите гала вечерта, рискувате да поставите много животи в опасност – рече тя тихо. – Настоявам да не го правите.
— В такъв случай сме в патова ситуация – рече Колъпи просто.
Хейуърд се изправи.
— Не сме приключили.
— Правилно, капитане. По-висша инстанция от нас ще трябва да вземе решение.
Тя кимна и излезе от кабинета, без да направи друг коментар. Колъпи наблюдаваше как вратата се затваря зад гърба й. И той, и тя знаеха, че всичко ще опре лично до кмета. А в този случай Колъпи бе съвсем наясно как ще падне жребият.
Кметът не беше човек, който би изпуснал възможността за едно хубаво парти и реч.
38.
Госпожа Дорис Грийн се спря на отворената врата, която водеше в интензивното. Следобедното слънце се процеждаше през полу-затъмнените щори и хвърляше спокойни райета от светлини и сенки през леглото на дъщеря й. Погледът й пробяга по медицинската апаратура, която съскаше и писукаше тихо в равен ритъм и се спря на лицето на болната. То бе бледо и слабо, през челото и бузата й се спускаше немирна къдрица. Госпожа Грийн пристъпи напред и нежно я оправи.