У Виола Маскелене имаше някаква освежаваща спонтанност, дори бунтарство. Нора гледаше износените панталони, вехтата й прашна риза и липсата на всякакъв грим и се чудеше дали това ще е стандартната й музейна униформа. Изглеждаше като всичко друго, само не и нафукан британски археолог.
Виола… Виола Маскелене. Беше странно име, което й напомняше нещо… Дали Менцес я бе споменавал преди? Не, не беше Менцес… Някой друг…
И тогава най-внезапно тя си спомни.
— Вие бяхте отвлечена от крадеца на диаманти! – Думите изскочиха от устата й, преди да е имала време да помисли, и тя веднага се изчерви.
Виола тихо се надигна и изтупа коленете си.
— Да. Аз бях.
— Съжалявам. Не исках да го изтърсвам така.
— Всъщност се радвам, че споменахте. По-добре да говорим направо и после просто да го забравим.
Нора усети, че бузите й са пламнали.
— Няма проблем, Нора, наистина. Дори мога да кажа, че това беше поредната причина да приема работата и да се върна в Ню Йорк.
— Наистина ли?
— За мен това е като да паднеш от кон – веднага трябва да се качиш пак, ако искаш да можеш да яздиш отново.
— Хубава гледна точка. – Нора замълча за момент. – Значи вие сте приятелката на агент Пендъргаст?
Сега беше ред на Виола Маскелене да поруменее.
— Може да се каже.
— Съпругът ми, Бил Смитбак, и аз добре се познаваме със специален агент Пендъргаст.
Египтоложката я изгледа с нов интерес.
— Така ли? Как се запознахте?
— Помагах му по един случай преди години. Ужасно съжалявам за това, което стана с него. – Тя пропусна да спомене за заниманията на мъжа си, които той настояваше да останат конфиденциални.
— Агент Пендъргаст е другият повод да се върна – каза Виола тихо. След това замълча.
След като приключиха с погребалната камера, преминаха към бърза проверка на страничните помещения. После Нора хвърли поглед на часовника си.
— Един. Какво ще кажете да хапнем? Ще останем тук до след полунощ, така че ще ни трябва гориво. Хайде, барът за скариди долу в кафенето наистина си заслужава да се разходиш до там.
При тези думи Виола се разведри.
— Води, Нора.
40.
В гъстия мрак на килия 44 високо в изолационния блок на Херкмурския федерален затвор специален агент Алойзиъс Пендъргаст лежеше на тясното легло, очите му бяха отворени и се взираха в тавана. Тъмнината не беше пълна: острата светлина от ярко озарените дворове навън проникваше през единствения прозорец и образуваше непроменящ се правоъгълник върху стената. От съседната килия долиташе мекото трополене на Барабанчика, сега приглушено и замислено – едно печално адажио, което Пендъргаст намираше за необичайно полезно средство за концентрация.
И други звуци достигаха до чувствителните му уши: звънтене на стомана в стомана, далечен гърлен вик на гняв, стъпките на надзирателя по време на обиколката му. Огромният Херкмурски затвор почиваше, но не спеше – това бе един отделен свят със свои собствени правила, хранителни вериги, ритуали и обичаи.
Докато Пендъргаст лежеше, на срещуположната стена се появи трептяща зелена точка: лъч от лазер, насочван през прозореца от голямо разстояние. Точката бързо се стабилизира. После, след кратка пауза, започна да светва и угасва. Пендъргаст внимателно наблюдаваше, докато лъчът предаваше своето кодирано послание. Единственият знак, че го е разбрал, беше лекото ускоряване в дишането му към края на съобщението.
След това, толкова рязко, колкото се беше появила, точката изчезна. В здрачната килия едва доловимо прозвуча думата „Отлично“.
Пендъргаст затвори очи. Утре в два часа отново щеше да се срещне с бандата на Лакара „Счупените зъби“ в двор 4, а после – ако допуснем, че преживееше срещата – щеше да последва една дори по-важна задача.
Точно в момента трябваше да спи.
Като прилагаше една специална тайна форма на медитация, позната като Чонг Ран, Пендъргаст идентифицира и изолира болката в счупените си ребра. След това я изключи ребро след ребро. Съзнанието му се премести към превързаното му рамо, към прободната рана, към тъпото пулсиране в нарязаното и посинено лице. Малко по малко с помощта на хладна мисловна дисциплина той откриваше и потушаваше болката във всяка част от тялото си.
Тази дисциплина бе необходима. Чакаше го един изключителен ден, пълен с предизвикателства.